17/04/2024
По въпроса за разноските, които Съдът следва да присъжда срещу Агенция по вписванията – ТРРЮЛНЦ, при отмяна на отказ за вписване на обстоятелства по партидата на дружество, постановяван от длъжностно лице от регистрацията
#разноски #ТърговскиРегистър #АгенцияпоВписванията
С настоящия текст бих искал да привлека вниманието ви към един правен въпрос от значение за точното прилагане на закона, който въпрос може да се нарече „учебникарски пример“ за противоречива съдебна практика: налице е проблем при прилагането на чл. 25 ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ (ДВ, бр. 105 от 2020 г.) от съдилищата и диаметрално разминаване между намерението и целта на разпоредбата, вложени от законодателя при приемането й и тълкуването и прилагането й от редица съдебни състави в страната.
Какво казва законът и какво е имал предвид законодателят?
Член 25 ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ гласи, че „в производствата съдът присъжда разноски на страните по реда на Гражданския процесуален кодекс“.
Волята на Законодателя е ясна и същата е насочена към даване на възможност заявителят в производството пред Агенция по вписванията, получил отказ за вписване по партидата на търговец, да му бъдат присъдени от съда сторените разноски в производството по обжалване на отказа на длъжностното лице, при отмяна на същия. Сторените разноски включват държавна такса и заплатения адвокатски хонорар в производството по обжалване на отказа.
Предложението и мотивите за изменение на ЗИНС са налични в интернет страницата на Народно събрание на Република България. В преходните и заключителни разпоредби е създадена и приетата през 2020 г. алинея 6 на чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ. Според предложението: „Именно в тези производства е предвидена възможността с приложеното допълнение и създаване на чл. 6 в чл. 25, страните да имат право на разноски, в случай че са направени такива (държавна такса, адвокатско възнаграждение или юрисконсултско възнаграждение). Присъждането на разноските се осъществява по реда на чл. 78 от ГПК. По този начин се спестява провеждане на отделно исково производство по чл. 28 ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ във връзка със ЗОДОВ, само по отношение на направените разноски от жалбоподателя срещу Агенция по вписванията.
С предложената промяна няма да се провеждат още две административни производства пред административен съд и ВАС, респективно – няма да има изразходване на допълнителни средства за такси и разноски по тях, включително присъждането на лихви върху разноски за периода от отмяна на отказа до влизане в сила на решението за присъждане на разноски като вреди по производството.
От мотивите към законопроекта е видно, че: „Предложената промяна, която урежда възможността за претендиране и възлагане от съда (окръжен и апелативен) на разноски, направени в производствата по обжалване на отказите на длъжностните лица по регистрацията от Агенция по вписванията, ще осигури финансова икономия и ще спести провеждане на допълнителни производства пред административните съдилища и ВАС.“
Очевидно законодателят с тази разпоредба изначално е целял разноските по тези производства да могат да бъдат възлагани (присъждани) от съда, разглеждащ делото по обжалване на отказа, а не те да бъдат претендирани отделно (по реда на ЗОДОВ – производство, което както ще стане ясно по-долу – вече е и недопустимо, следователно недостъпно за засегнатите лица).
Дори граматическото тълкуване на разпоредбата на чл. 25, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ налага недвусмислен извод, че разноски в това производство се дължат (изрично и безусловно упоменато). И дори да се приеме, че производството по чл. 25 от ЗТРРЮЛНЦ е охранително, то разпоредбата на ал. 6 от цитирания член се явява lex specialis по отношение на чл. 541 ГПК по въпроса с разноските.
Доколкото е налице действаща правна норма, то Съдът е длъжен да я приложи съобразно точния смисъл и съдържание, а последното не се нуждае от тълкуване, тъй като смисълът й е ясен. Единствената страна-заявител в производството пред АВп (и жалбоподател в съдебното производство по обжалване на отказ) е сторила разноски за съдебното обжалване чрез плащане на държавна такса по жалбата и адвокатски хонорар и те следва да се присъдят от съда при уважаване на жалбата.
Поради препращане към правилата на ГПК, при основателност на обжалването, тези разноски съгласно чл.78, ал.1 ГПК, следва да бъдат възложени в тежест на АВп. И не нормата на чл.25, ал.6 ЗТРРЮЛНЦ следва да бъде тълкувана корективно (както някои състави приемат), а тази на чл.541 ГПК, доколкото е инициирано съдебно производство, изискващо влагане на имуществен ресурс от заинтересованата страна.
Съгласно чл.530 ГПК охранителното производство се урежда от Глава 49 от ГПК, доколкото не са установени особени правила. В случая, с нормата на чл. 25, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ, са предвидени именно такива правила, които препращат не към чл. 541 ГПК, а към правилата относно разпределение на разноските, предвидени в Глава VIII от ГПК – част I и част VI ГПК.
С изменението на разпоредбата на чл. 25 от ЗТРРЮЛНЦ (ДВ бр.105 от 11.12.2020 г.) и новата ал.6 е предвидено изрично в производствата по чл. 25 от ЗТРРЮЛНЦ да се присъждат разноски на страните по реда на ГПК.
Тези вреди (от сторените разноски) не могат да бъдат компенсирани за заявителя по реда на ЗОДОВ, съгласно постановките на ТП №2/2015 г. на ОСГК на ВКС и ВАС и Тълкувателно решение №5/2022, постановено по ТД №4/2020 на ВАС. Поради това е предвидена за процесуална икономия възможността да бъдат претендирани в съдебното производство по обжалване на отказите, което обаче на практика не винаги се случва.
Какво казва Върховният административен съд по въпроса?
Върховният административен съд (ВАС) е съдът, осъществяващ функцията на най-висша съдебна инстанция по административни дела, които включват (или поне доскоро) и дела, образувани по реда на ЗОДОВ, с предмет обезщетение за вреди, претърпени от действия на АВп (ТР), т.е. дела, образувани от заинтересовани лица, чиито жалби срещу откази за вписвания в ТР са били уважени, но до изменението разноски не са им били присъждани.
Очевидно е, че въпросът за разноските в този род производства бе (а и все още е) решаван противоречиво от съдилищата – има десетки решения, някои от тях – остроумно мотивирани, други – бланкетно мотивирани, трети и четвърти – взаимоизключващи се. Приемането на цитираната разпоредба (ал. 6) на чл. 25 от ЗТРРЮЛНЦ целеше този правен хаос ба бъде овладян и да се намери еднозначно решение на въпроса кой и по какъв ред следва да „овъзмезди“ сторените разходи за държавни такси и правна защита в производствата по оспорване на откази на длъжностните лица към АВп, които доскоро бяха претендирани като имуществени вреди, причинени от действия на държавен орган. За съжаление, приемането на цитираната разпоредба вместо да реши, като че ли задълбочи проблема, но тук е мястото да се насочи вниманието ни и към „вината“ на съдебната власт за случващото се.
Преди две години бе прието Тълкувателно решение No. 5/2022, постановено по Тълк. дело No.4/2020 на ВАС, което имаше за цел да способства съдебната практика да се уеднакви. Един от въпросите, с които бе сезиран ВАС, е: (2.) „Дължи ли се обезщетение за вреди по изплатените адвокатски възнаграждения и държавни такси в производствата пред административните съдилища за искове по чл. 28, ал. 2 от Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел /ЗТРРЮЛНЦ/ във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, предявени за възстановяване на имуществени вреди от незаконосъобразни действия или бездействия на длъжностни лица по регистрацията и представляват ли те пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ?“
Мотивите на ВАС, изложени в тълкувателното решение, гласят, че „Съгласно §14 от ПЗР на ЗИД на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС – ДВ бр. 105 от 11.12.2020 г. в сила от 15.12.2020 г./ в чл.25 от ЗТРРЮЛНЦ се създава нова ал. 6 със следното съдържание: „В производствата съдът присъжда разноски на страните по реда на ГПК“. С горната законодателна промяна необходимостта от тълкуване занапред по какъв ред следва да се претендират платените в производството по чл. 25 от ЗТРРЮЛНЦ разходи за адвокатски възнаграждения и държавни такси отпада.”
ВАС продължава, като приема, че „При проверката за допустимост на искането по втория въпрос се установява, че в Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (обн. ДВ, бр. 105 от 11.12.2020 г.) е приета нова ал. 6 на чл. 25, съгласно която: "В производствата съдът присъжда разноски на страните по реда на Гражданския процесуален кодекс". Цитираната нова алинея урежда реда за присъждане на разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение, което изключва възможността те да бъдат претендирани по исков ред по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
Тоест за Върховния административен съд въпросът е решен, тъй като приема, че: а) (вече) има правен ред, по който на жалбоподателя (или на АВп в зависимост от диспозитива на съдебния акт) да бъдат присъдени разноски и б) разноските не ще да се претендират по реда на чл. 1 ал. 1 от ЗОДОВ (т.е. подобни искове ще са недопустими, предвид наличие на специален ред – вр. с чл. 8 ал. 3 от ЗОДОВ).
Изводът е, че единственият способ според действащото ни законодателство, чрез който могат да се възстановят материалните вреди (в случая – разноски) от отменените актове (откази) на длъжностните лица по ЗТРРЮЛНЦ е именно в рамките на съдебния контрол по чл. 25 от този закон – производство, разглеждано от окръжен съдия, инициирано по жалба на заинтересованото лице.
В крайна сметка, както бе изяснено по-горе и както е предвидено и в тълкувателно решение No. 5/2022 по тълк. дело No.4/2020 на ВАС: въпросът с присъждането на разноски следва вече да е окончателно решен и разноските следва да бъдат присъждани в самото производство по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ. Но дали е така?
Каква е практиката на съдилищата и какво приемат те?
Съдебната практика е разнопосочна и неконсолидирана; нуждае се от унифициране.
Според едни съдии разноските по гореописаните дела не подлежат на присъждане от съда, разглеждащ производството по чл. 25 от ЗТРРЮЛНЦ, дори и след законодателната промяна в цитирания член, създаващ приетата алинея 6, тъй като те приемат, че това производство е охранително и развиващо се по правилата на чл. 530 от ГПК, според който разноските остават за страните така, както са ги сторили.
Според това виждане Регистърното производство е с характер на охранително такова, което се провежда по общите правила на Част 49 ГПК; Агенцията по вписванията няма качеството на страна в производството, а новата ал. 6 на чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ, според която в производствата съдът присъжда разноски на страните по реда на Гражданския процесуален кодекс, не е съобразена с едностранния характер на производството по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ и с принципа, че отговорността за разноски възниква само при спорните съдебни производства и, доколкото едностранният характер на производството по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ е несъвместим с отговорността за разноски, разпоредбата на чл. 25, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ подлежи на корективно прилагане във връзка с общото за всички охранителни производства правило на чл. 541 ГПК, че разноските са за сметка на единствената страна в производството – молителя.
Други съдилища приемат, че измененията на чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ /обн. в ДВ, бр. 105/2020 г./ и приемането на новата ал. 6 задължават съда да присъди разноски на страните по реда на ГПК. Производството остава охранително и едностранно. Подаването на отговор на жалбата от АВп не я прави участник в производството и това не го прави двустранно и състезателно, но жалбоподателят има право да претендира присъждане на разноски на основание новоприетия текст на закона.
Към последното може да се добави и аргументът, че доколкото разпоредбата на ал.4 от чл.25 ЗТРРЮЛНЦ не препраща към всички разпоредби на ГПК (в т.ч не препраща и към охранителните производства по чл. 530 и следващите, нито към чл. 541 от ГПК), а само към разпоредбите на Глава двадесет и първа “Обжалване на определенията“ от ГПК, то сторените в съдебното производство разноски могат да се претендират по реда на чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 4 и чл. 81 от ГПК по силата на препращащата норма на чл. 275, ал. 2 от ГПК.
Всъщност основният въпрос, около който възниква проблемът с присъждането на разноски, изглежда да произтича от характера на регистърното производство по вписване на обстоятелства по реда на ЗТРРЮЛНЦ. Доколкото е налице непротиворечива практика на Върховния касационен съд (ВКС), потвърждаваща охранителния му характер, то ще се придържаме към това разбиране. Това обаче не бива автоматично да изключва възможността да се присъждат разноски, било то в полза на заявителя или АВп, тъй като това е въведено с изрична правна разпоредба.
В крайна сметка, както бе изяснено по-горе и като е предвидено и в тълкувателно решение No.5/2022 по ТД No.4/2020 на ВАС: въпросът с присъждането на разноски следва вече да е окончателно решен и разноските следва да бъдат присъждани в самото производство по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ. И предвид наличието на специален ред за претендиране на сторените разноски в производството по чл.25 от ЗТРРЮЛНЦ, те не могат да се търсят по исковия ред на чл.28, ал.2 от специалния закон, препращащ към чл. 1 от ЗОДОВ, предвид забраната по чл.8, ал.3 от ЗОДОВ.
Да се приеме обратното, означава да се отнеме на практика възможността страната да възстанови сторените от нея разноски в производството, което е точно противоположно на текста на разпоредбата на чл. 25. Ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ. Нима това цели Съдът? Едва ли, но резултатът е точно такъв.
Член 46 от Закона за нормативните актове постановява, че разпоредбите следва да се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Република България. В случая е без значение дали производството пред съда ще бъде преценено като регистърно, или не; като част от производството пред административния орган или като самостоятелна форма на съдебен контрол в рамките на регистърното производство. Налице е конкретна законова разпоредба, според която съдът следва да присъди разноски при направено такова искане и представено доказателство за направата им. Мотивите към вече цитирания законопроект потвърждават тази теза.
Нека разгледаме най-новата съдебна практика по спорния въпрос относно (не)присъждането на разноски в производството по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ:
Съдебни актове, с които се присъждат разноски или се потвърждават съдебни актове, присъждащи такива:
– Определение № 365 от 17.05.2023 г. по в. ч. т. д. № 280 / 2023 г. на Апелативен съд – Варна. Прието е, че с изменението на разпоредбата на чл. 25 от ЗТРРЮЛНЦ (ДВ бр.105 от 11.12.2020 г.) и новата ал.6 е предвидено изрично в производствата по чл. 25 от ЗТРРЮЛНЦ да се присъждат разноски на страните по реда на ГПК. В този смисъл докладчикът съобразява и постановените решения по в.ч.т.дело №691/2022 г., определение по в.ч.т.дело №404/2022 г. и определение по в.ч.т.дело №248/2022 г. по описа на ВнАС. Съдебният състав приема, че съгласно чл.530 ГПК охранителното производство се урежда от Глава 49 от ГПК, доколкото не са установени особени правила. В случая с нормата на чл.25, ал.6 ЗТРРЮЛНЦ са предвидени именно такива правила, които препращат не към чл.541 ГПК, а към правилата относно разпределение на разноските, предвидени в Глава VIII от ГПК – част I и част VI ГПК. Тези вреди не могат да бъдат компенсирани за заявителя по реда на ЗОДОВ съгласно цитираните постановки на ТП №2/2015 г. на ОСГК на ВКС и ВАС. Поради това е предвидена за процесуална икономия възможността да бъдат претендирани в съдебното производство по обжалване на отказите.
– Решение № 614 от 26.09.2022 г. по в.т.д. № 788/2022 г. на Апелативен съд – София. Съставът приема, че противно на приетото от СГС, регистърното производство по този закон не представлява охранително производство по ГПК, тъй като такива могат да бъдат само производствата пред съд или нотариус, но не и пред административен орган. Ясната воля на законодателя, вкл. и в мотивите на закона, а и в мотивите на последващи изменителни закони, е това производство да се уреди като административно. Това е видно и от разпоредбата на чл. 28, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ (ДВ, бр. 105/30.12.2016 г.), от която следва, че издаваните от ДЛР актове са административни, а такива могат да се постановяват само в рамките на административни производства. Отделен е въпросът, че охранителните производства по правното си естество са вид административни такива per se, тъй като са „безспорна администрация на гражданските отношения“ и са „подвид на безспорната администрация изобщо, намираща израз в т. нар. облагоприятстващи административни актове" [Ж. Сталев, БГПП, изд. 2020 г., стр. 54]. Уреждането на обжалваемост на отказите пред общите съдилища, а не пред административните макар и изключение не е прецедент, а е въпрос на законодателна целесъобразност – напр. на общите съдилища са подсъдни и адм. спорове по ЗСПЗЗ, а на административните съдилища са подсъдни и някои граждански спорове /напр. по чл. 1 ЗОДОВ/. Ето защо съдебният състав намира, че разпоредбата на чл. 541 ГПК не е приложима в случая, а разпоредбата на чл. 25, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ препраща към общите правила на чл. 78 ГПК. При положение че разпоредбата на чл. 25, ал. 6 очевидно изхожда от идеята в това производство да се присъждат разноски, то алогично е да се приеме, че тя препраща към изцяло изключващата тази възможност разпоредба на чл. 541 ГПК – подобно препращане би било non sens. Такава позиция е изложена и в приетото ТР № 5/17.07.2022 г. на ВАС, като мотив за отклоняване на искането за тълкуване по въпроса дължи ли се обезщетение за вреди по изплатените адвокатски възнаграждения и държавни такси в производствата пред административните съдилища за искове по чл. 28, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, предявени за възстановяване на имуществени вреди от незаконосъобразни действия или бездействия на длъжностни лица по регистрацията и представляват ли те пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ.
– Определение № 303 от 17.05.2021 г. по в.т.д. № 426/2021 г. на Апелативен съд – София – производство по реда на чл. 248 ГПК. Апелативният състав отменя определение на долната инстанция и присъжда разноски;
– Решение № 4 от 02.02.2024 г. по т. д. № 2 / 2024 г. на Окръжен съд – Сливен. Присъдени са разноски в полза на АВп;
– Решение № 16 от 29.01.2024 г. по т. д. № 2 / 2024 г. на Софийски окръжен съд. Потвърждава отказ и присъжда разноски в полза на АВп;
– Решение № 8 от 18.01.2024 г. по т. д. № 209 / 2023 г. на Софийски окръжен съд. Определя възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, съобр. чл. 37 от ЗПП, който препраща към разпоредбата на чл. 23, т. 5 от Наредбата за заплащане на правната помощ, в минималния размер от Наредбата – 80 лева, с оглед ниската фактическа и правна сложност на делото. С оглед неоснователността на жалбата и на осн. чл. 25, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ във вр. с чл. 78, ал. 3 и 8 от ГПК осъжда жалбоподателя да заплати на АВп възнаграждение за представителство по делото от юрисконсулт;
– Определение № 6 от 10.01.2024 г. по т. д. № 49 / 2023 г. на Окръжен съд – Разград – отменено с Решение № 35 от 05.02.2024 г. по в. т. д. № 43 / 2024 г. на Апелативен съд – Варна. Приема, че разпоредбата на чл. 25, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ предвижда възможност за присъждане на разноски въпреки безспорния характер на производството. Молителят е отправил искане за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции изразяващи се в заплатена държавна такса за обжалване. С оглед изхода на спора в полза на молителя следва да се присъдят претендираните разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК;
Други съдебни актове, с които се признава правото на разноски: Решение № 113 от 13.04.2022 г. на ВнАС по в. т. д. № 204/2022 г., Решение № 139 от 9.05.2022 г. на ВнАС по в. т. д. № 175/2022 г., Решение № 72 от 9.03.2022 г. на ВнАС по в. т. д. № 134/2022 г., Решение № 44 от 18.02.2022 г. на ВнАС по в. т. д. № 27/2022 г., Решение № 124 от 26.10.2021 г. на ВнАС по в. т. д. № 536/2021 г., Решение № 115 от 20.10.2021 г. на ВнАС по в. т. д. № 597/2021 г., Решение № 102 от 1.10.2021 г. на ВнАС по в. т. д. № 509/2021 г., Определение № 336 от 30.09.2021 г. на ВнАС по в. т. д. № 563/2021 г., Решение № 85 от 28.07.2021 г. на ВнАС по в. т. д. № 389/2021 г., Решение № 82 от 27.07.2021 г. на ВнАС по в. т. д. № 407/2021 г., Решение № 53 от 24.06.2021 г. на ВнАС по в. т. д. № 332/2021 г., Решение № 25 от 27.05.2021 г. на ВнАС по в. т. д. № 290/2021 г., Решение № 24 от 26.05.2021 г. на ВнАС по в. т. д. № 264/2021 г., Решение № 21 от 18.05.2021 г. на ВнАС по в. т. д. № 270/2021 г., Решение № 12 от 14.04.2021 г. на ВнАС по в. т. д. № 197/2021 г., Решение № 8 от 25.03.2021 г. на ВнАС по в. т. д. № 153/2021 г.
Съдебни актове, в които се отрича правото на разноски в производството по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ:
– Определение № 15 от 09.01.2024 г. по в. ч. т. д. № 13 / 2024 г. на Апелативен съд – Пловдив. По силата на чл. 19, ал. 5 от ЗТРРЮЛНЦ, която разпоредба препраща към чл. 536 от ГПК, се явява охранително и за него следва да намират приложение правилата за охранителното производство. Имайки предвид разпоредбата на чл. 541 от ГПК, че разноските по охранителните производства са за сметка на молителя, следва да се приеме, че при отказ на Агенция по вписванията - Търговски регистър разноските за отмяната му са за сметка на молителя.
– Решение № 48 от 26.01.2024 г. по т. д. № 33 / 2024 г. на Окръжен съд – Пловдив. Приема, че препращането на чл. 25 от ЗТРРЮЛНЦ е не към нормите на исковото производство (в частност тези по чл. 78 от ГПК), а към разпоредбата на чл. 541 от ГПК. Производството по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ и след изменението на чл. 25 от ЗТРРЮЛНЦ с ДВ бр. 105/2020 г. продължава да има охранителен, а не исков характер. Същото продължава да е едностранно, тъй като произнасянето по молба за вписване/обявяване засяга единствено и само правната сфера на лицето, направило искането за вписване/обявяване.
– Определение № 49 от 04.01.2024 г. по т. д. № 2359 / 2023 г. на Софийски градски съд. Съдебният състав не подлага под съмнение, че производството е охранително, за което счита за приложими правилата на ГПК със съответните му специфики - чл. 541 ГПК. Неприложимост на чл. 541 ГПК не би могла да се изведе от това, че новата чл. 25, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ препращала към изцяло изключващата тази възможност разпоредба на чл. 541 ГПК – подобно препращане би било non sens според съда. Съдебният състав отбелязва, че това е често срещан проблем на законодателната дейност в последните години. Въвеждането на разпоредбата цели разтоварване на административните съдилища от разглеждане на искове за вреди от незаконосъобразни актове на длъжностни лица при произнасянето им, но извършената от законодателя промяна е крайно непрецизна и очевидно не постига преследваната цел. При извод регистърното производство да е охранително, ясно е, че отговорност за разноските по смисъла на чл. 78 ГПК не може да бъде реализирана, тъй като тази отговорност касае насрещни страни в производството, а регистърният орган не е такава насрещна страна на заявителя. Затова препращането е към приложимата специална разпоредба на чл. 541 ГПК, а тя е категорична за това, кой следва да понесе разноските.
– Решение № 6 от 09.01.2024 г. по т. д. № 137 / 2023 г. на Окръжен съд – Плевен. Констатира се „ вече установената константна практика на ВКС“ (обективирана напр. в определения: № 60397/05.11.2021 г. по ч. т. д. № 2177/2021 г., № 60398/05.11.2021 г. по ч. т. д. № 1384/2021 г., № 60407 от 10.11.2021 г. по ч. т. д. № 1739/2021 г. и др.); създадената нова ал. 6 на чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ не е съобразена с едностранния характер на охранителното производство по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ.
– Решение № 14 от 25.01.2024 г. по т. д. № 229 / 2023 г. на Окръжен съд – Пазарджик. Констатира се, че нормата на ал. 6 от чл. 25 не е съобразена с едностранния характер на производството по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ и това е резултат от несъвършенството на обнародваните в ДВ бр. 105/2020 г. законодателни промени в ЗТРРЮЛНЦ, поради което същата следва да бъде прилагана корективно с оглед общата за всички охранителни производства норма на чл. 541 ГПК. Самата норма е препращаща, поради което няма как да дерогира действието на чл. 541 ГПК въпреки специалния характер на ЗЮЛНЦ и на уреденото в него производство. „По реда на ГПК” ще рече в случая, че разноските остават за сметка на заявителя в регистърното производство, който е и жалбоподател в настоящото, дори при отмяна на отказа, а Агенцията няма право на възнаграждение за юрисконсулт за изготвяне на отговор и пр., в изпълнение на възложената й от закона компетентност като орган, пред който се осъществява регистърното производство, а не като страна в спорно съдебно производство.
– Решение № 56 от 05.02.2024 г. по т. д. № 15 / 2024 г. на Окръжен съд – Варна. Намира за неоснователно искането за присъждане на разноски в полза на жалбоподателя, доколкото регистърното производство е с характер на охранително такова, което се провежда по общите правила на Глава 49 от ГПК. АВ няма качеството на страна в производството, а разпоредбата на чл. 25, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ, според която съдът присъжда разноски на страните по реда на ГПК, не е съобразена с едностранния характер на производството по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ и с принципа, че отговорността за разноски възниква само при спорните съдебни производства.
***
Предвид редицата осъдителни решения срещу АВп, постановени по дела по реда на ЗОДОВ до измененията на чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ от 2020 г., с които решения се признава, че заплатеното адвокатско възнаграждение и държавни такси представляват легитимни вреди, подлежащи на възстановяване, в определен контекст наблюдаваното в момента игнориране на волята и намерението на законодателя и умишленото целенасочено неприлагане на текста на ал. 6 в смисъла, влаган от законодателя, могат да бъдат категоризирани като проява на прекомерен правен формализъм от някои съдилища, а дори и като отказ от правосъдие. В друг контекст, въздигането на съдебната практика (пък дори и тази на ВКС) до ранга на закон и прилагането й вместо него, а и в явно противоречие с конкретни законови разпоредби, представлява и нарушение на йерархията на източниците на правото, при което субсидиарният източник (съдебната практика) заменя основния (закона).
Безспорно е, че изложеното в това писмо може да бъде продължено и допълнено, но то иде да покаже как у различни съдебни състави съществуват разминаващи се възгледи по отношение на правото и възможността в хода на производството по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ да бъдат присъждани разноски – било то възнаграждение за юрисконсулт или разход за адвокатско такова, както и заплатената държавна такса за разглеждане на жалбата срещу постановения отказ.
Като постановяват съдебни актове при сходни факти, но в различен правен смисъл и с противоположни изводи, съдилищата натрупват противоречива съдебна практика, което създава редица проблеми за практикуващите юристи, а за гражданите - буди недоверие към работата на съдебната ни система. Това поражда необходимостта от приемане на тълкувателно решение, като вариант за справяне със ситуацията.
Тази възможност бива адресирана в Раздел Х от Закона за съдебната власт, като чл. 124 и сл. посочват реда и начина на иницииране и осъществяване на това начинание.
Разпоредбите на чл. 54 и чл. 372 от ЗСВ също възлагат правомощия по изготвяне на предложения за приемане на тълкувателни решения или тълкувателни постановления на Инспекторатите към Висшия съдебен съвет и към Министъра на правосъдието.
Член 127 ал. 1 т. 12 от Закона за адвокатурата от своя страна предоставя такава възможност и на Висшия адвокатски съвет.
До ИВСС, ИМП и Висшия адвокатски съвет вече бяха изпратени писма (в края на Февруари 2024). Надявам се колегите там да намерят време за адресиране на повдигнатите въпроси и окончателно решаване на проблема.
