Jurisdictio

02/12/2025

Въвеждането на концепцията за „административен договор“ в АПК беше една от големите вандалщини върху този ключов процесуален акт на публичното право. Българската правна система се справи частично с последствията ѝ, главно благодарение на цивилистите – голяма част от които категорично възразиха срещу подвеждането на значими частноправни инструменти за регулиране на отношенията между държава и частни субекти (като договорите по ЗОП) под "шапката" на това понятие.

На практика обаче тази „гениална“ по думите на ред публичноправници „правна иновация“ (визираме административния договор) доведе и продължава да води до огромни абсурди в съдебната практика.

Ето какво даде на българската правна действителност концепцията за административен договор: хаос и абсурди, без никаква легитимна основа в правната доктрина

Само за пример – определението, което ни попадна във връзка с висящо дело. В него Върховният касационен съд и Върховният административен съд са сътворили истински правен шедьовър: Спор между МРРБ и община във връзка с отказан трансфер на публични средства се определя като „гражданскоправен спор“, просто защото трансферът формално се предоставял чрез "споразумение" и това споразумение не било предвидено в специален закон като "административен договор". И изводът? Според върховните съдии, ако не е административен, значи е граждански договорът. Следствие: граждански съд трябва да решава публичноправен спор, включващ трансфер на публични финанси по смисъла на Закона за публичните финанси.

Не е ли това абсурд? Върховните съдии, заслепени от буквализма и загубили всякаква представа за правната същност на материята, чели недочели и стигнали до извода: ако един публичен акт формално се озаглави „Споразумение“ и специален закон не го дефинира като "административен", значи вече е граждански договор. За същността на правното отношение просто няма и следа – тук не става дума за субективни граждански права, за свобода на договаряне, за равнопоставеност, за ЗЗД, ТЗ и т.н., а за обективно публично право: властнически регулирани отношения, властническа компетентност, публични финанси и трансфер, като начин на разходване на тези средства – а не за частноправен договор.

Ще ми се да си представя физиономията на гражданския съдия, който е повдигнал препирнята с административния съд. Чакал да решава цивилни казуси - ЗЗД, ТЗ... Да, да, ама не - трябвало да размишлява над категории като що е трансфер, административна компетентност, публични финанси...

Това е то - демонстрация на абсурда, който се поражда, когато формализмът се поставя над правната логика. Когато правната доктрина е ангажирана с легитимация на законодателните недоразумения, а не с дълбоко аналитично осмисляне и изследване на правните явления. Българското право заслужава повече!

27/11/2025

Вчерашният мащабен протест в София още веднъж напомни една стара истина: големите социални промени често са свързани с онзи правен отрасъл, който в юридическите факултети понякога се неглижира – финансовото, или фискалното право.

От Магна Харта либертатум, която поставя граници на властта именно чрез контрол върху данъците, до Френската революция, формално провокирана от финансов крах, историята показва, че несправедливото управление на публичните финанси винаги провокира обществена реакция. Един бърз преглед на историческата хронология потвърждава, че големите обществени бунтове, които променят хода на историята, винаги имат формален повод в сферата на публичните финанси:

• Магна Харта либертатум (1215 г.) – символ на ограничаването на кралската власт чрез контрол над данъците.
• Въстанието на Асен и Петър (1185–1187 г.)** – пряка реакция срещу тежки данъци и финансов произвол на Византийската империя.
• Френската революция (1789 г.) – започва след дълбока фискална криза и несправедливо данъчно разпределение.
• Бостънското чаено парти (1773 г.) – акт на колонистите срещу опита да бъдат принудени да приемат облагане без представителство.
• Масовите бунтове на Балканите през 18 век срещу Османската власт – централизацията на данъчната система засяга интересите на местните елити и катализира социални и етнически конфликти.
• Бунтът срещу монопола върху солта в Индия (1930 г.) – масово движение срещу британските колониални власти, обединяващо всички слоеве на обществото в борба срещу несправедливи данъци и монополи.

Публичните финанси са истинско огледало на справедливостта в обществото и на степента, в която гражданите имат реален глас в управлението. Фискалното право е сърцето на обществения договор – именно чрез него се изграждат устоите на цялото публично право. Всеки бюджетен закон е символ на крехкостта и уязвимостта на този договор. Ето защо публичните финанси трябва да отразяват не само икономическите приоритети, но и моралните устои на обществото, като гарантират баланс, прозрачност и отговорност между държавата и гражданите.



Снимка: Iassen Djabirov/fb

25/11/2025

Гениалният проф. Милчо Костов още през 80-те години на м.в. смело описва абсурдите в нашето нормотворчество - закони, прекроявани до неузнаваемост през ПЗР на други закони, подзаконови актове без никаква законова делегация, „вътрешнослужебни“ указания, които на практика действат като нормативни актове и се размахват срещу граждани и организации... Искрено ме разсмя на този фон примерът от полската юриспруденция - по това време "формулярът" там бил станал основен източник на правото за изпълнителните органи. Едва ли Костов е предполагал в какъв култ ще издигнем и ние формуляра. У нас вече се е наложило като просто правило в администрацията: ако няма съответното квадратче в бланката, няма и... субективното право, па дори и конституцията да го гарантира 😬

15/11/2025

Студентите в юридическия факултет винаги ме питат едно и също нещо: защо правото - и по-конкретно даден правен институт или режим, са толкова сложни. Въпросът винаги е съпроводен с едно особено очакване. Очаква се да чуят, че всъщност няма нищо трудно и че съществува някакъв магически метод за учене, който, веднъж като им се разкрие, ще направи всичко ясно и просто.

Истината, която често не искат да чуят, е малко по-различна. Правото е сложно не защото аз или законодателят сме решили да го направим такова, а защото човешките взаимоотношения са сложни. Правото (като проекция на духовния мир) е отражение на човешкото битие. С други думи, правото отразява факта. Тук не става дума за пристрастие към някаква идеология, още по-малко за някакъв диалектически материализъм. Става дума за обективна констатация. Правото е особен процес на отражение, защото веднъж задействан от действителността, юридическият механизъм започва сам да твори своя паралелна действителност - като зъбно колело, което, веднъж завъртяно, предизвиква ново движение в съседното колело.

Често се чудя дали от тази изходна точка мога да въведа студентите в теми като теорията на отражението, като единство на битие и съзнание или диалектика на прирората. Истината е, че малцина са готови за този скок - от един битов въпрос като например покупко-продажба до размисъл за непрекъснатото взаимодействие между дух и материя. Студентите искат да размишляват за правото опростено: две страни, права и задължения, форма на обективиране на техните действия, последици. В тези външни явления обаче се крият всички пластове на човешкия живот: воля, интерес, доверие, отговорност… Правото не измисля тези отношения; то се опитва да ги моделира, фиксира, интерпретира и предвиди възможните усложнения, вкл. защитни механизми. То се стреми да въведе ред в онова, което по природа е динамично, многопластово и често противоречиво. Затова правото е сложно като механизъм. Всяка правна норма същевременно е словесен израз. Езикът само по себе си добавя нова сложност, защото докато претендира да описва реалността сам твори още една нова реалност (нещо, което малцина съзнават). Същевременно езикът има и своите ограничения: не може да обхване пълната сложност на човешкото съществуване. Очевидно правото е нещо извънредно многопластово и да го изучаваме означава да изучаваме природата и историята на човека като индивид и част от колектив. Когато казвам, че правото „отразява“ живота, имам предвид не буквално огледало, а отражение, изкривено от човешката мисъл, ценности и интерпретации. Истината, която формулираме чрез закона, винаги е ограничена, винаги специфична за контекста, винаги подчинена на човешките възможности. Но въпреки това тя носи смисъл и ред, които иначе биха били недостижими.

Та, студенти! Не питайте защо институтът Х е сложен, тъй като този въпрос отваря врата към едно пространство, в което малцина желаят да попаднат: „правото е сложно, защото човешките отношения са сложни.“ →
„Защо са сложни?“ → „Защото правото отразява реалност.“ →
„Какво е „реалност“? Какво е "правна" реалност? Коя реалност е обективна и коя субективна? Към коя спада юридическата реалност? Може ли опознаващият субект да достигне до опознавания обект и тн. Това е естествена стълбица от практическото към теоретичното мислене. Да, някои студенти тръгват по нея, но само когато им покажем пътя. За да се решите на първата крачка, имайте предвид, че единственото нещо, което ще ви превърне от изпълнителите на готови задачи в истински юристи, е способността да мислите в дълбочина. Точно тогава, когато започнете да търсите първопричини, ще видите и смисъла. Знайте, от този момент сте започнали да се превръщате в юристи.

15/11/2025

#Право

14/11/2025

Ius Publicum Imperii Romani

В дискусиите за римското правно наследство първата асоциация обикновено е ius civile, демонстриращо изключителното развитие на частното право. В същото време обаче съществува една по-малко разглеждана, но не по-малко значима сфера – публичното право на Римската империя. То не представлява единствено фон за частноправните отношения, а е фундаментът, върху който се изграждат институциите на държавата, механизмите на властта и първите системи за защита на обществения интерес.

Римската република, а по-късно и империята, развиват сложна институционална структура, чрез която се формулират основните принципи на публичното право. Консулите изпълняват функциите на изпълнителна власт, ръководят държавата и осигуряват нейната защита, докато Сенатът функционира като регулаторен и консултативен орган. Народните събрания упражняват законодателната власт, а трибуните на народа имат правомощието да налагат вето и да защитават гражданите. Тази институционална архитектура представлява ранна форма на разделение на властите, като принципите на колегиалност и мандатност на магистратурите демонстрират първите опити за ограничаване на концентрацията на власт – концепции, които днес са съществени за модерните правови държави.

Осъзнавайки необходимостта от контрол върху държавната власт, римляните въвеждат механизми за защита на гражданите и принципи на процесуална прозрачност. Правото на гражданите да обжалват тежки наказания пред народното събрание (provocatio ad populum) и принципът за публичност на процеса гарантират отчетност и прозрачност на органите на властта. Тези механизми формират праобраз на съвременните гаранции за справедлив процес, правова защита и ограничаване на произвола на държавата.

Римската администрация осъществява значима роля в регулирането на обществения интерес. Провинциалното управление чрез префекти и прокуратори, управлението на финанси и бюджет с разграничение между държавната хазна (aerarium) и императорската хазна (fiscus), както и контролните функции върху инфраструктурата и обществени услуги, формират ясни праобрази на съвременната държавна администрация, публичните финанси и отчетността на властта пред обществото. Освен това римската държава осъзнава, че определени функции надхвърлят индивидуалния интерес. Изграждането на пътища и акведукти, поддържането на градска инфраструктура, регулирането на пазари и търговски маршрути, както и организирането на публични събития и културни институции, представляват ранни форми на публични услуги, насочени към общото благо.

Разликата между римското частно и публично право е ясна: докато първото представлява изкуство на юристите, второто е изкуство на държавниците. Римляните не оставят систематизирани трактати по публично право; тяхното наследство се състои в живата практика на институции, процедури и принципи, предназначени да служат на обществения интерес.

Влиянието на римското публично право върху съвременната правна традиция е широко и многопластово. Принципите на разделение на властите и колегиалността на римските магистрати намират отражение в конституционните системи на модерните държави, където се гарантира баланс между законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Механизмите за защита на гражданите и прозрачност на процеса са основа на днешните гаранции за справедлив съдебен процес и правова държава. Провинциалното и финансово управление на Рим формира прообраза на съвременната публична администрация, включително контрола върху бюджета, обществени услуги и инфраструктура. Дори идеята за обществени блага и регулиране на общия интерес се пренася в съвременното право чрез публични политики, държавни регулации и организации на културни и социални услуги.

По този начин публичното право на Рим показва, че държавата може да бъде инструмент за служене на гражданите, а не за тяхното потискане. Съвременните правни системи продължават да черпят от римските принципи, институции и практики, утвърждавайки устойчивия и дълбок принос на римската правна традиция за развитието на модерното публично право.

В този контекст възниква въпросът дали не е назряло времето бъдещите студенти по право да изучават римското публично право наред с римското частно. Подобно изучаване би могло да засили системните познания на бъдещите юристи, като им предостави по-задълбочено разбиране за основите на публичната власт, институционалната организация и механизмите за защита на обществения интерес – елементи, които продължават да определят съвременното публично право.

12/11/2025

Слънцето тъкмо се издигаше над върховете на Родопите. Каменният път, който минаваше край селото ни, лъщеше от росата. Баща ми казваше, че по него можеш да стигнеш чак до морето, а ако тръгнеш в другата посока – чак до Филипопол, където имало театър, какъвто очите на нашия род не били виждали.

Казваха, че този път е римски. Римляните били сложили камъните, построили мостовете и оставили каменни стълбове с издълбани знаци. Откак дойдоха, много неща се промениха.

Преди данъците се плащаха с жито или кози, сега идва човек с метална везна и иска монети. На тях има лице – на императора. Наричат го Кесар, а старците казват, че е господар на целия свят. Аз не знам как изглежда светът, но вярвам, че ако някой може да владее толкова много земи, сигурно е силен като самия Зевс.

Веднъж в селото ни дойдоха войници. Носеха брони, лъскави като люспи на риба, и орел на знамето си. Говореха на странен език, но един от тях, тракиец като нас, превеждаше. Казаха, че ще строят кула горе на хълма – да пази пътя. Донесоха желязо и камък, а ние им помагахме. Плащаха в монети – тежки и студени, но с тях можеше да купиш сол и масло от пазара.

Някои от старците още мърморят: „При нашите царе беше по-добре.“ Но аз не ги помня. Знам само, че сега има мир. Никой не напада стадата, няма грабежи от планините, и когато тръгна с баща ми да карам дървен въглен до града, по пътя виждам табели на латински и чувам различни езици на хора от всички краища на света.

На пазара във Филипопол видях нещо, което няма да забравя. Един човек стоеше пред мраморна статуя и запали тамян. Казаха ми, че така отдава почит на императора – защото той бил не само владетел, но и божество. Аз не знам дали е бог, но знам, че откак е дошъл Рим, по пътищата има ред, а в селото ни има покриви с керемиди, не само слама.

Вечер, когато гледам огъня, си мисля: може би това е, което значи да живееш под властта на Рим – да има закон, да има пътища и да можеш да спиш спокойно.
Казват, че при римляните всеки има право – дори бедният може да се оплаче пред съдия, наричан претор. В града има човек с червена туника, който записва на восъчни плочки кой на кого дължи нещо. Наричат това „lex“, закон, и казват, че той е еднакъв за всички – римлянин или не. Баща ми се чуди как може писаните думи да имат повече сила от клетвата пред огнището, но хората вярват, че така е по-справедливо. Дори простият данъкоплатец знае, че ако се спазва jus – правото – животът е по-сигурен и по-редовен.
А дали някъде, далече на запад, императорът знае за нашето село в Тракия? Едва ли. Но неговият орел е кацнал и тук.

04/11/2025

Още едно ценно заглавие, напълно изчерпано. В такъв случай ксерокопието е неизбежен компромис.

02/11/2025

Едно интересно изследване, посветено на еволюцията на частноправната доктрина на базата на римското право. Ограничен тираж (50 бр.)

01/09/2025

Хектор беше адвокат, чиято работа обикновено се състоеше в рутина – договори, правни консултации и дребни спорове. Но една сутрин, докато преглеждаше купчината с документи на бюрото си, получи известие за странен иск – срещу самата съдба.

Искът бе подаден от мистериозна жена, която твърдеше, че съдбата несправедливо е оркестрирала живота й, за да я лиши от щастие. Тя обвиняваше съдбата за провалените си мечти, изгубената любов и поредицата от неуспехи, които я водели само към страдание.

Хектор беше скептичен, но нещо в нейните думи го заинтригува. Той реши да се срещне с нея, за да разбере повече. Когато влезе в кабинета му, тя носеше в себе си необяснима тежест – сякаш целият свят бе натрупан на плещите й.

„Как ще докажете, че съдбата е виновна?“ – попита той.

Тя го погледна със студени очи и прошепна „имам доказателства“. Извади от чантата си дебел тефтер, пълен със записки, снимки, дати и събития. Всяка страница илюстрираше подробно как животът й се е преплитал с редица хора и обстоятелства, водещи неизбежно към разочарования и трудности.

Хектор осъзна, че случаят не е просто юридически казус – той бе отражение на дълбоката човешка борба срещу предопределеното.

Той прие делото.

В съда се яви неочаквано много публика – всички бяха дошли да видят как се води дело срещу съдбата. Хектор представи доказателствата, описани от неговата клиентка, и успя да убеди съдията да признае самото съществуване на "съдбата" като концепция. Противникът им бе мистериозен адвокат, който говореше за свободната воля, случайността и избора.

Процесът продължи с месеци, като всеки ден се разкриваха нови, невидими нишки, свързващи живота на ищцата с останалите хора, с действия, които сякаш бяха извън нейния контрол. Хектор се бореше със съмненията си – дали наистина човек може да има претенции към съдбата? Дали събитията от живота ни са непоклатими, или са резултат на нашите собствени решения?

Накрая съдията произнесе решение: „Съдбата може да играе роля в живота на хората, но не можем да я виним за нашите неуспехи. Всеки е свободен да избира, макар и не винаги да може да контролира резултата."

Клиентката на Хектор напусна съда огорчена, без да погледне назад. Той остана загледан в нея, усещайки, че това дело промени не само нейния живот, но и неговия. Тръгвайки след нея се питаше защо съдбата ги е срещнала? Дали истинската победа се крие не в борбата със съдбата, а в разбирането, че понякога трябва просто да приемем онова, което не можем да променим?

Пътят пред Хектор свършваше, но въпросите оставаха.

26/08/2025

⚖️ Как един трактат, написан преди девет века, промени завинаги съдбата на Англия?
(Или как се роди английския прецедент)


Англия, XII век. След смъртта на крал Хенри I през 1135 г. кралството потъва в хаос, известен като The Anarchy. Феодални лордове се бият помежду си, налагат произволни данъци и решават съдебни спорове според личната си воля. Селяни и търговци живеят в страх – споровете за земя или наследство обикновено завършват с насилие и разорение. Централната власт е слаба и неспособна да осигури предвидимост и сигурност. Вместо ясни правила, съществуват единствено произволни решения. В такъв момент се явява Ранулф де Гланвил (1112 -1190) – съдия и визионер, който разбира, че хаосът не може да бъде овладян със сила. Необходими са ясни и последователни правила, които да върнат реда, да защитят слабите и да укрепят централната власт. Идеите си как да стане това развива в своя трактат Tractatus de legibus et consuetudinibus regni Anglie. Трактатът не е сборник с правила, а фундаментален труд, въвеждащ принципа на съдебния прецедент. Според него всяко съдебно решение трябва да следва предишни решения, за да се гарантира справедливост, предсказуемост и ред. Гланвил не се задоволява с пожелателни и абстрактни идеи, а описва как да се решават спорове за земя, наследства и договори, които иначе биха се превърнали в източник на безкрайни конфликти. Той систематизира наказанията за престъпления, така че еднакви деяния да получават сходни присъди, и създава механизми, с които кралската власт да надзирава местните съдилища. Според него прецедентът трябва да стане инструмент за стабилност, който заменя хаоса с предвидима и справедлива система. Така със своя трактат Гланвил полага основите на английската правна система, която векове по-късно ще повлияе на съдебната практика в цял свят.

28/07/2025