https://www.facebook.com/879515219085511/

Jurisdictio, Sofia (2026)

30/06/2026

Най-опасната цензура никога не е била тази, която забранява. Най-опасна е онази, която възнаграждава!

(Когато чиновникът започне да определя критерия за това що е наука)

Има една революция, която почти никой не забеляза.

Тя не започна с нова философия на правото. Не започна с откритие, което преобърна юридическата теория. Не започна с нов метод на тълкуване или с раждането на нова научна школа.

Започна с таблици.

С индекси.

С показатели.

С квартилни класации.

И най-вече – с едно привидно невинно убеждение, че научното качество може да бъде измерено по административен ред.

Историята на европейската наука никога не е познавала подобно разбиране.

Никой не е питал дали Савини публикува в списание от първи квартил.

Никой не е изчислявал цитируемостта на Йеринг.

Никой не е определял научната стойност на Виндшайд чрез алгоритъм.

Никой не е оценявал Келзен по таблица с минимални показатели.

Тези учени са оставили след себе си школи. Понятия. Методи. Теории. Те са променили начина, по който мислим правото.

Днес все по-често изглежда достатъчно да промениш единствено мястото, където публикуваш.

Това е най-голямата интелектуална подмяна на нашето време.

Всеки административен апарат има една естествена склонност.

Да превръща сложното в измеримо.

Това е разбираемо.

Бюрокрацията не може да работи с понятия като „научна дълбочина“, „теоретична оригиналност“ или „догматичен принос“. Те не се побират в електронна таблица.

Затова се създават показатели.

След това се създават показатели за показателите.

След това идват класациите.

Накрая се ражда илюзията, че щом нещо може да бъде измерено, значи може да бъде и оценено.

Но науката никога не е била счетоводство.

Истинският парадокс е друг.

Все повече учени започват да пишат не така, както изисква науката.

А така, както изисква системата за оценяване.

Това е огромна разлика.

Постепенно критериите за научна оценка престават да бъдат външен инструмент.

Те започват да моделират самата наука.

Започват да определят темите.

Методите.

Езика.

Дори начина на мислене.

Най-опасната цензура никога не е била тази, която забранява.

Най-опасна е онази, която възнаграждава.

Тя не казва какво нямаш право да напишеш.

Тя просто прави едни текстове кариерно изгодни, а други – практически невидими.

Най-ясно това се вижда в правната наука.

Отворете десет произволни статии в международни юридически списания, индексирани в "най-престижните" бази данни.

Още на втората-третата страница започвате да изпитвате странно усещане.

Четете ли право?

Или политология?

Или социология?

Или публична администрация?

Навсякъде ще срещнете едни и същи понятия.

*Policy.*

*Governance.*

*Stakeholders.*

*Impact.*

*Regulatory framework.*

*Best practices.*

*Evidence-based solutions.*

Разбира се, тези понятия имат своето място.

Но защо започват да изместват езика на самото право?

Защо правната аргументация все по-често се заменя с управленски анализ?

Защо юридическата догматика започва да изглежда почти старомодна?

Континенталното право никога не е било изградено върху подобна логика.

Неговата сила винаги е била в понятието.

В системата.

В конструкцията.

Вътрешната логика на правния ред е неговият истински предмет.

Немската догматика не е интелектуална игра.

Тя е дисциплина на мисълта.

Тя учи юриста да разграничава, да дефинира, да систематизира, да извежда последици от понятията с почти математическа последователност.

Френската традиция превръща правото в стройна система, в която всяка институция намира своето място.

Италианската доктрина показва, че юридическото понятие може да бъде едновременно философски прецизно и практически приложимо.

Тези традиции не са музейни експонати.

Те са причината континенталното право да бъде едно от най-великите интелектуални достижения на европейската цивилизация.

Днес обаче изглежда, че най-голямото предимство на една правна статия вече не е добре изградената догматична конструкция.

Предимство е да прилича възможно най-много на статия от социалните науки.

Повече емпирика.

Повече анкети.

Повече статистика.

Повече управление.

Повече публични политики.

Повече обществени въздействия.

И все по-МАЛКО право.

Правото започва да говори на чужд език.

Разбира се, никой разумен човек не би отрекъл значението на интердисциплинарността.

Правото винаги е общувало с философията.

С икономиката.

С историята.

Със социологията.

Но едно е диалогът.

Съвсем друго е РАЗТВАРЯНЕТО.

Когато юридическата наука престане да изследва правната норма като собствен предмет и започне предимно да описва обществени процеси, тя постепенно губи собствената си идентичност.

Правото престава да бъде наука за правото.

Превръща се в коментар върху обществото.

Истинската трагедия няма да се случи днес.

Тя ще се случи след едно поколение.

Когато младите учени вече няма да знаят как се изгражда правно понятие.

Няма да знаят какво означава догматичен анализ.

Няма да са чели КЕЛЗЕН така, както днес четат методологически наръчници за публикационна стратегия.

Ще умеят да подбират ключови думи.

Да оптимизират заглавия.

Да увеличават видимостта.

Да следват публикационните тенденции.

Но няма да могат да направят онова, което винаги е отличавало големия юрист.

Да мисли правото отвътре.

Науката се нуждае от международна видимост.

Никой не спори с това.

Но видимостта никога не е била равнозначна на величие.

Историята на правото не помни великите юристи заради индекса им.

Помни ги заради идеите им.

Защото науката не започва с базата данни.

И не свършва с нея.

Ако позволим критериите за оценяване да определят съдържанието на самата наука, тогава вече няма да развиваме правото.

Ще развиваме умението да произвеждаме публикации.

Разликата между двете изглежда малка.

Всъщност тя е разликата между цивилизация, която създава идеи, и цивилизация, която създава показатели.

И ако някога европейската правна наука е станала велика, то не е защото е умеела да изпълнява административни критерии.

Станала е велика, защото е поставяла истината над конюнктурата, понятието над модата и науката над всяка система за нейното измерване.

Може би е време отново да си спомним това.

16/05/2026

Законът не е право. И правото не е това, което пише в закона.

Това твърдение звучи провокативно, но в действителност открива едно от най-важните разграничения в правната теория – разликата между правото като система и законодателството като един от неговите източници.

В ежедневната употреба „закон“ и „право“ често се използват като синоними. Законът се възприема като самото право, а правото – като съвкупност от закони. Но това е редукция, която скрива сложната структура на правната действителност.

Законът е текст.

Законът представлява съвкупност от разпоредби – нормативни текстове, изразени езиково от законодателния орган. Той принадлежи към сферата на правната емпирия: това, което е обективно дадено, написано и достъпно за всеки. Всеки, който владее съответния език, може да прочете закона. Може дори да участва в процеса на неговото създаване. Не е нужно да бъде юрист.

Правото е нещо малко по-различно.

Правото се състои от правни норми. Нормата не е механично „заложена“ в закона като готов обект. Тя се конструира от юриста посредством интерпретация (тълкуване) – систематична, логическа и телеологична.
Това разграничение има фундаментално значение:
- от една правна разпоредба може да се извлича съдържанието на една или няколко норми;
- една норма може да бъде разпръсната в текстовете на няколко разпоредби;
- а нерядко конструирането на норма изисква запознаването с правно релевантни обичаи, дадени съдебни актове или актове на администрацията...

Следователно законът не е „носител на готово право“, а един от материалите, от които правото се извежда.

Тук се появява още по-дълбоко разграничение, за което дори юристите понякога забравят.

Понятия като правна норма, правен институт и правен отрасъл са градивни единици на правната система. Те обаче са продукт на правната доктрина и служат за научно структуриране на правната реалност. Това са аналитични инструменти, чрез които правото се мисли, подрежда и систематизира.
Срещу тях стои законодателството като система от източници на право. То също има собствена вътрешна организация:
– Конституция
– закони
– подзаконови нормативни актове
– в определени случаи – актове на съдебната власт и т.н.
Всеки отделен нормативен акт от своя страна има своя вътрешна (техническа) структура – глави, раздели, членове, алинеи, точки, букви и т.н. Това обаче е структура на закона, а не на правото. Става дума за друга система, подредена в нормативната йерархия на формалните източници.

И тук е ключовият момент: тези две системи (на правото и на законодатексвтото) не бива да се смесват.

Системата на правото е система от норми, институти и отрасли. Системата на законодателството е система на нормативните актове.

Първата е доктринално-логическа конструкция, резултат от правната наука. Втората е нормативно-институционална структура на държавното нормотворчество.

Тук се крие и една често срещана методологична грешка, допускана дори от академични юристи – отъждествяването на закон с правен отрасъл. Сред юристите нерядко се говори за закон на гражданското право, на административното право и т.н., сякаш отраслите са свойства на нормативните актове. Но правните отрасли не са дадени от законодателя. Те са продукт на правната доктрина – научна система за подреждане на нормите според предмет и метод на регулиране.

Законът, напротив, е емпиричен нормативен акт. Той не „принадлежи“ към отрасъл – той просто съдържа разпоредби, които юристът впоследствие квалифицира като гражданскоправни, административни или наказателноправни.

Ключовото е, че когато съдът правораздава, той прилага правни норми, които извлича от множество правни източници. Ето защо, макар всеки да може да чете закона, само юристът може да каже какво гласи правото. Между закона и правото стои тълкувателната дейност на юриста.

15/05/2026

Кога правната наука престана да бъде наука?

Имало е време, в което професорите по право са се опитвали да обяснят света. Не отделна наредба. Не поредната регулаторна техника. Не „практическия ефект“ на някаква административна процедура. А самата структура на правния ред - държавата, властта, нормата, задължението, суверенитета.

Юристът е бил фигура с мащаб. Човек, който не просто познава закона, а се опитва да проникне в неговата вътрешна логика. Епохата на големите кодификации е раждала и големи умове, защото самото право е било мислено като цивилизационен проект. Зад всеки кодекс е стояла философия. Зад всяка норма - представа за човека, обществото и реда.

Днес тази амбиция е изчезнала в СВЕТОВЕН мащаб.

Съвременната правна академия все по-често прилича на фабрика за дребни коментари върху дребни проблеми. Огромна част от това, което се публикува като „научна дейност“, представлява безкрайно пренареждане на неща със съмнително значение - терминологичен шум, произведен заради академични точки, грантове, изпълнение на минимални изисквания.

Някога професорите са пишели книги, които са изграждали правни епохи. Днес масово се пишат кратки статии, които няма да бъдат помнени дори след месец.

Разликата е в хоризонта.

Юристите на XIX и началото на XX век са вярвали, че правото има вътрешен разум. Те са търсели системата зад хаоса. Затова фигури като Friedrich Carl von Savigny, Rudolf von Jhering, Hans Kelsen или Carl Schmitt и до днес тежат над юридическата мисъл като планини. Те са спорили за природата на държавата така, както днес хората спорят за методология на цитиране или за характер на дадени законови срокове.

И тук е голямата трагедия на съвременната правна наука: тя постепенно замени мисленето с администриране.

Днешният академичен юрист често е принуден да бъде мениджър на публикации. Да произвежда текстове с безопасни тези, умерен език и минимален интелектуален риск. Системата не възнаграждава голямата теория - тя възнаграждава постоянната продукция. Количеството. Не оригиналността, а „видимостта“.

Така университетът започна да създава експерти, а не мислители. Правото неизбежно деградира до техника.

Разбира се, светът стана по-сложен. Регулациите се множат. Международните режими, технологичните стандарти и бюрократичните механизми задушават всяка възможност за синтез. Но точно в това се крие парадоксът - колкото по-хаотичен става светът, толкова по-малко хора се опитват да го осмислят цялостно.

Сякаш цивилизацията е изгубила куража за големи идеи.

И може би затова днес усещаме особен интелектуален вакуум. Имаме безпрецедентно количество правни текстове, но все по-малко правна мисъл. Имаме армии от специалисти, но почти никакви фигури с мащаба на старите европейски професори. Имаме информационна свръхпродукция и едновременно с това - недостиг на истинска наука.

Съвременната правна наука често изглежда като цивилизация, която още използва езика на величието, но вече е забравила неговото съдържание.

А най-тревожното е, че мнозина дори не усещат загубата.

Защото човек трябва първо да е виждал храмове, за да разбере колко празни са офис сградите.

02/12/2025

Въвеждането на концепцията за „административен договор“ в АПК беше една от големите вандалщини върху този ключов процесуален акт на публичното право. Българската правна система се справи частично с последствията ѝ, главно благодарение на цивилистите – голяма част от които категорично възразиха срещу подвеждането на значими частноправни инструменти за регулиране на отношенията между държава и частни субекти (като договорите по ЗОП) под "шапката" на това понятие.

На практика обаче тази „гениална“ по думите на ред публичноправници „правна иновация“ (визираме административния договор) доведе и продължава да води до огромни абсурди в съдебната практика.

Ето какво даде на българската правна действителност концепцията за административен договор: хаос и абсурди, без никаква легитимна основа в правната доктрина

Само за пример – определението, което ни попадна във връзка с висящо дело. В него Върховният касационен съд и Върховният административен съд са сътворили истински правен шедьовър: Спор между МРРБ и община във връзка с отказан трансфер на публични средства се определя като „гражданскоправен спор“, просто защото трансферът формално се предоставял чрез "споразумение" и това споразумение не било предвидено в специален закон като "административен договор". И изводът? Според върховните съдии, ако не е административен, значи е граждански договорът. Следствие: граждански съд трябва да решава публичноправен спор, включващ трансфер на публични финанси по смисъла на Закона за публичните финанси.

Не е ли това абсурд? Върховните съдии, заслепени от буквализма и загубили всякаква представа за правната същност на материята, чели недочели и стигнали до извода: ако един публичен акт формално се озаглави „Споразумение“ и специален закон не го дефинира като "административен", значи вече е граждански договор. За същността на правното отношение просто няма и следа – тук не става дума за субективни граждански права, за свобода на договаряне, за равнопоставеност, за ЗЗД, ТЗ и т.н., а за обективно публично право: властнически регулирани отношения, властническа компетентност, публични финанси и трансфер, като начин на разходване на тези средства – а не за частноправен договор.

Ще ми се да си представя физиономията на гражданския съдия, който е повдигнал препирнята с административния съд. Чакал да решава цивилни казуси - ЗЗД, ТЗ... Да, да, ама не - трябвало да размишлява над категории като що е трансфер, административна компетентност, публични финанси...

Това е то - демонстрация на абсурда, който се поражда, когато формализмът се поставя над правната логика. Когато правната доктрина е ангажирана с легитимация на законодателните недоразумения, а не с дълбоко аналитично осмисляне и изследване на правните явления. Българското право заслужава повече!

27/11/2025

Вчерашният мащабен протест в София още веднъж напомни една стара истина: големите социални промени често са свързани с онзи правен отрасъл, който в юридическите факултети понякога се неглижира – финансовото, или фискалното право.

От Магна Харта либертатум, която поставя граници на властта именно чрез контрол върху данъците, до Френската революция, формално провокирана от финансов крах, историята показва, че несправедливото управление на публичните финанси винаги провокира обществена реакция. Един бърз преглед на историческата хронология потвърждава, че големите обществени бунтове, които променят хода на историята, винаги имат формален повод в сферата на публичните финанси:

• Магна Харта либертатум (1215 г.) – символ на ограничаването на кралската власт чрез контрол над данъците.
• Въстанието на Асен и Петър (1185–1187 г.)** – пряка реакция срещу тежки данъци и финансов произвол на Византийската империя.
• Френската революция (1789 г.) – започва след дълбока фискална криза и несправедливо данъчно разпределение.
• Бостънското чаено парти (1773 г.) – акт на колонистите срещу опита да бъдат принудени да приемат облагане без представителство.
• Масовите бунтове на Балканите през 18 век срещу Османската власт – централизацията на данъчната система засяга интересите на местните елити и катализира социални и етнически конфликти.
• Бунтът срещу монопола върху солта в Индия (1930 г.) – масово движение срещу британските колониални власти, обединяващо всички слоеве на обществото в борба срещу несправедливи данъци и монополи.

Публичните финанси са истинско огледало на справедливостта в обществото и на степента, в която гражданите имат реален глас в управлението. Фискалното право е сърцето на обществения договор – именно чрез него се изграждат устоите на цялото публично право. Всеки бюджетен закон е символ на крехкостта и уязвимостта на този договор. Ето защо публичните финанси трябва да отразяват не само икономическите приоритети, но и моралните устои на обществото, като гарантират баланс, прозрачност и отговорност между държавата и гражданите.

Снимка: Iassen Djabirov/fb

25/11/2025

Гениалният проф. Милчо Костов още през 80-те години на м.в. смело описва абсурдите в нашето нормотворчество - закони, прекроявани до неузнаваемост през ПЗР на други закони, подзаконови актове без никаква законова делегация, „вътрешнослужебни“ указания, които на практика действат като нормативни актове и се размахват срещу граждани и организации... Искрено ме разсмя на този фон примерът от полската юриспруденция - по това време "формулярът" там бил станал основен източник на правото за изпълнителните органи. Едва ли Костов е предполагал в какъв култ ще издигнем и ние формуляра. У нас вече се е наложило като просто правило в администрацията: ако няма съответното квадратче в бланката, няма и... субективното право, па дори и конституцията да го гарантира 😬

15/11/2025

Студентите в юридическия факултет винаги ме питат едно и също нещо: защо правото - и по-конкретно даден правен институт или режим, са толкова сложни. Въпросът винаги е съпроводен с едно особено очакване. Очаква се да чуят, че всъщност няма нищо трудно и че съществува някакъв магически метод за учене, който, веднъж като им се разкрие, ще направи всичко ясно и просто.

Истината, която често не искат да чуят, е малко по-различна. Правото е сложно не защото аз или законодателят сме решили да го направим такова, а защото човешките взаимоотношения са сложни. Правото (като проекция на духовния мир) е отражение на човешкото битие. С други думи, правото отразява факта. Тук не става дума за пристрастие към някаква идеология, още по-малко за някакъв диалектически материализъм. Става дума за обективна констатация. Правото е особен процес на отражение, защото веднъж задействан от действителността, юридическият механизъм започва сам да твори своя паралелна действителност - като зъбно колело, което, веднъж завъртяно, предизвиква ново движение в съседното колело.

Често се чудя дали от тази изходна точка мога да въведа студентите в теми като теорията на отражението, като единство на битие и съзнание или диалектика на прирората. Истината е, че малцина са готови за този скок - от един битов въпрос като например покупко-продажба до размисъл за непрекъснатото взаимодействие между дух и материя. Студентите искат да размишляват за правото опростено: две страни, права и задължения, форма на обективиране на техните действия, последици. В тези външни явления обаче се крият всички пластове на човешкия живот: воля, интерес, доверие, отговорност… Правото не измисля тези отношения; то се опитва да ги моделира, фиксира, интерпретира и предвиди възможните усложнения, вкл. защитни механизми. То се стреми да въведе ред в онова, което по природа е динамично, многопластово и често противоречиво. Затова правото е сложно като механизъм. Всяка правна норма същевременно е словесен израз. Езикът само по себе си добавя нова сложност, защото докато претендира да описва реалността сам твори още една нова реалност (нещо, което малцина съзнават). Същевременно езикът има и своите ограничения: не може да обхване пълната сложност на човешкото съществуване. Очевидно правото е нещо извънредно многопластово и да го изучаваме означава да изучаваме природата и историята на човека като индивид и част от колектив. Когато казвам, че правото „отразява“ живота, имам предвид не буквално огледало, а отражение, изкривено от човешката мисъл, ценности и интерпретации. Истината, която формулираме чрез закона, винаги е ограничена, винаги специфична за контекста, винаги подчинена на човешките възможности. Но въпреки това тя носи смисъл и ред, които иначе биха били недостижими.

Та, студенти! Не питайте защо институтът Х е сложен, тъй като този въпрос отваря врата към едно пространство, в което малцина желаят да попаднат: „правото е сложно, защото човешките отношения са сложни.“ →
„Защо са сложни?“ → „Защото правото отразява реалност.“ →
„Какво е „реалност“? Какво е "правна" реалност? Коя реалност е обективна и коя субективна? Към коя спада юридическата реалност? Може ли опознаващият субект да достигне до опознавания обект и тн. Това е естествена стълбица от практическото към теоретичното мислене. Да, някои студенти тръгват по нея, но само когато им покажем пътя. За да се решите на първата крачка, имайте предвид, че единственото нещо, което ще ви превърне от изпълнителите на готови задачи в истински юристи, е способността да мислите в дълбочина. Точно тогава, когато започнете да търсите първопричини, ще видите и смисъла. Знайте, от този момент сте започнали да се превръщате в юристи.

15/11/2025

#Право

14/11/2025

Ius Publicum Imperii Romani

В дискусиите за римското правно наследство първата асоциация обикновено е ius civile, демонстриращо изключителното развитие на частното право. В същото време обаче съществува една по-малко разглеждана, но не по-малко значима сфера – публичното право на Римската империя. То не представлява единствено фон за частноправните отношения, а е фундаментът, върху който се изграждат институциите на държавата, механизмите на властта и първите системи за защита на обществения интерес.

Римската република, а по-късно и империята, развиват сложна институционална структура, чрез която се формулират основните принципи на публичното право. Консулите изпълняват функциите на изпълнителна власт, ръководят държавата и осигуряват нейната защита, докато Сенатът функционира като регулаторен и консултативен орган. Народните събрания упражняват законодателната власт, а трибуните на народа имат правомощието да налагат вето и да защитават гражданите. Тази институционална архитектура представлява ранна форма на разделение на властите, като принципите на колегиалност и мандатност на магистратурите демонстрират първите опити за ограничаване на концентрацията на власт – концепции, които днес са съществени за модерните правови държави.

Осъзнавайки необходимостта от контрол върху държавната власт, римляните въвеждат механизми за защита на гражданите и принципи на процесуална прозрачност. Правото на гражданите да обжалват тежки наказания пред народното събрание (provocatio ad populum) и принципът за публичност на процеса гарантират отчетност и прозрачност на органите на властта. Тези механизми формират праобраз на съвременните гаранции за справедлив процес, правова защита и ограничаване на произвола на държавата.

Римската администрация осъществява значима роля в регулирането на обществения интерес. Провинциалното управление чрез префекти и прокуратори, управлението на финанси и бюджет с разграничение между държавната хазна (aerarium) и императорската хазна (fiscus), както и контролните функции върху инфраструктурата и обществени услуги, формират ясни праобрази на съвременната държавна администрация, публичните финанси и отчетността на властта пред обществото. Освен това римската държава осъзнава, че определени функции надхвърлят индивидуалния интерес. Изграждането на пътища и акведукти, поддържането на градска инфраструктура, регулирането на пазари и търговски маршрути, както и организирането на публични събития и културни институции, представляват ранни форми на публични услуги, насочени към общото благо.

Разликата между римското частно и публично право е ясна: докато първото представлява изкуство на юристите, второто е изкуство на държавниците. Римляните не оставят систематизирани трактати по публично право; тяхното наследство се състои в живата практика на институции, процедури и принципи, предназначени да служат на обществения интерес.

Влиянието на римското публично право върху съвременната правна традиция е широко и многопластово. Принципите на разделение на властите и колегиалността на римските магистрати намират отражение в конституционните системи на модерните държави, където се гарантира баланс между законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Механизмите за защита на гражданите и прозрачност на процеса са основа на днешните гаранции за справедлив съдебен процес и правова държава. Провинциалното и финансово управление на Рим формира прообраза на съвременната публична администрация, включително контрола върху бюджета, обществени услуги и инфраструктура. Дори идеята за обществени блага и регулиране на общия интерес се пренася в съвременното право чрез публични политики, държавни регулации и организации на културни и социални услуги.

По този начин публичното право на Рим показва, че държавата може да бъде инструмент за служене на гражданите, а не за тяхното потискане. Съвременните правни системи продължават да черпят от римските принципи, институции и практики, утвърждавайки устойчивия и дълбок принос на римската правна традиция за развитието на модерното публично право.

В този контекст възниква въпросът дали не е назряло времето бъдещите студенти по право да изучават римското публично право наред с римското частно. Подобно изучаване би могло да засили системните познания на бъдещите юристи, като им предостави по-задълбочено разбиране за основите на публичната власт, институционалната организация и механизмите за защита на обществения интерес – елементи, които продължават да определят съвременното публично право.

12/11/2025

Слънцето тъкмо се издигаше над върховете на Родопите. Каменният път, който минаваше край селото ни, лъщеше от росата. Баща ми казваше, че по него можеш да стигнеш чак до морето, а ако тръгнеш в другата посока – чак до Филипопол, където имало театър, какъвто очите на нашия род не били виждали.

Казваха, че този път е римски. Римляните били сложили камъните, построили мостовете и оставили каменни стълбове с издълбани знаци. Откак дойдоха, много неща се промениха.

Преди данъците се плащаха с жито или кози, сега идва човек с метална везна и иска монети. На тях има лице – на императора. Наричат го Кесар, а старците казват, че е господар на целия свят. Аз не знам как изглежда светът, но вярвам, че ако някой може да владее толкова много земи, сигурно е силен като самия Зевс.

Веднъж в селото ни дойдоха войници. Носеха брони, лъскави като люспи на риба, и орел на знамето си. Говореха на странен език, но един от тях, тракиец като нас, превеждаше. Казаха, че ще строят кула горе на хълма – да пази пътя. Донесоха желязо и камък, а ние им помагахме. Плащаха в монети – тежки и студени, но с тях можеше да купиш сол и масло от пазара.

Някои от старците още мърморят: „При нашите царе беше по-добре.“ Но аз не ги помня. Знам само, че сега има мир. Никой не напада стадата, няма грабежи от планините, и когато тръгна с баща ми да карам дървен въглен до града, по пътя виждам табели на латински и чувам различни езици на хора от всички краища на света.

На пазара във Филипопол видях нещо, което няма да забравя. Един човек стоеше пред мраморна статуя и запали тамян. Казаха ми, че така отдава почит на императора – защото той бил не само владетел, но и божество. Аз не знам дали е бог, но знам, че откак е дошъл Рим, по пътищата има ред, а в селото ни има покриви с керемиди, не само слама.

Вечер, когато гледам огъня, си мисля: може би това е, което значи да живееш под властта на Рим – да има закон, да има пътища и да можеш да спиш спокойно.
Казват, че при римляните всеки има право – дори бедният може да се оплаче пред съдия, наричан претор. В града има човек с червена туника, който записва на восъчни плочки кой на кого дължи нещо. Наричат това „lex“, закон, и казват, че той е еднакъв за всички – римлянин или не. Баща ми се чуди как може писаните думи да имат повече сила от клетвата пред огнището, но хората вярват, че така е по-справедливо. Дори простият данъкоплатец знае, че ако се спазва jus – правото – животът е по-сигурен и по-редовен.
А дали някъде, далече на запад, императорът знае за нашето село в Тракия? Едва ли. Но неговият орел е кацнал и тук.

Jurisdictio

30/06/2026

16/05/2026

15/05/2026

02/12/2025

27/11/2025

25/11/2025

15/11/2025

15/11/2025

14/11/2025

12/11/2025

Address

Website

Alerts

Shortcuts

Share

Category

Listing takedown request