Нотариална Кантора Елена Сопаджиян 645, район на действие РС-Пловдив

03/06/2025

ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1685
гр. Пловдив, 30.05.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател: Светлана Ив. Изева
Членове: Радостина Анг. Стефанова
Бранимир В. Василев
като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно частно
гражданско дело № 20255300501240 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.274 във вр. с чл.577 от ГПК.
Постъпила е частна жалба от Нотариус Е. С., рег.№ ** в регистъра на НК на РБългария, с район на действие Районен съд - гр.Пловдив, с адрес на кантората – гр.Пловдив, ***, против Определение № 180/16.04.2025г. по входящия регистър на СВ – гр.Пловдив, с което е отказано да разпореди вписване на Нотариален акт за собственост на недвижим имот, издаден въз основа на писмени доказателства №...., том ....., рег.№ ......, дело № ......./2025г.;
Моли да бъде постановено определение, с което да бъде отменен отказ да се разпореди вписване от 16.04.2025г., по преписка с вх.№ 12155/16.04.2025г. по входящия регистър на СВ – гр.Пловдив.
Окръжен съд – Пловдив, V възз.гр.с., намира, че частната жалба е процесуално допустима, подадена е от надлежна страна в законоустановения едноседмичен срок срещу акт, подлежащ на обжалване, и затова следва да бъде разгледана.
Пред СВ при Пловдивския районен съд е подадена молба от Нотариус Е. С., с peг. № ** по регистъра на Нотариалната камара, за вписване на Нотариален акт за собственост на недвижим имот, издаден въз основа на писмени доказателства №...., том ....., рег.№ ......, дело № ......./2025г.;
Към молбата са приложени пет оригинални екземпляра от Нотариален акт за собственост на недвижим имот, издаден въз основа на писмени доказателства № ...., т...., peг. № ..., дело № .... от 2025 г.; Схема № *** г. - оригинал; Писмо, изх. № 25П-3025 от 31.03.2025 г. от Община Пловдив, ведно с Удостоверение за данъчна оценка по чл. 3, ал. 2 от Приложение № 2 към ЗМДТ, издадена от Община Пловдив, изх. № *** г. - оригинал; и квитанция за платена такса в размер на 38.74 лв. по сметка на Агенцията по. вписванията, Имотен регистър.
С атакуваното Определение № 180/16.04.2025г. изрично е посочено, че депозираният акт подлежи на вписване, съгласно чл.112,б.“б“ от ЗС и чл.4, б.“а“ от ПВ.
За да откаже вписването, Съдията по вписванията при Районен съд – Пловдив, излага основни съображения, че съгласно чл. 6, ал. 1, б. "в" от Правилника за вписванията, подлежащите на вписване актове трябва да съдържат описанието на имота, до който се отнася актът, с посочване на вида, местонахождението (община, населено място, адрес, местност), номера на имота, площта и/или застроената площ и границите. В ал. 3 от същия член е предвидено, че когато недвижимият имот се намира в район с одобрена кадастрална карта, описанията се извършват съобразно данните по чл. 60, т. 1 - 7 от Закона за кадастъра и имотния регистър. В тези случаи към акта се прилага скица/схема от кадастралната карта. В чл.60, т.1 - 7 от ЗКИМ е предвидено, че в част „А“ на партидата се вписват: 1. идентификаторът; 2. видът на имота - поземлен имот, сграда или самостоятелен обект в сграда; 3. адресът; 4. границите на поземления имот (идентификаторите на съседните
поземлени имоти, съответно на самостоятелните обекти в сграда); 5. площта в квадратни метри или в декари; 6. предназначението на имота; 7. етажността на сградата; 8. обстоятелството по чл.67, ал.2 от Закона за наследството.
Задължение на Съдията по вписванията било да следи дали актът, чието вписване се иска, отговаря на изискванията на чл. 6 от ПВ. При извършената проверка е установено, че е съставен констативен нотариален акт за собственост на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, находящ се
в гр. Пловдив, общ. Пловдив, ***, с брой нива на обекта 2, като ниво 1 е с площ от 55.50 кв.м. и ниво 2 с площ от 45.40 кв.м. или с обща застроена площ на СОС от 100.90 кв.м. Съгласно приложената по преписката схема, самостоятелният обект е с площ от 61.65 кв.м., поради което е налице несъответствие между описаната в нотариалния акт площ на обекта и тази по
съответно приложената схема. Наложен е извод, че описанието на имота следва да съвпада с данните, описани по приложената схема. По този начин, имотът се индивидуализира и се гарантира достоверност на съдържанието на съставения акт.
С подадената частна жалба от Нотариус Е. С., рег.№ ** в регистъра на НК на РБългария са направени възражения, че тъй като в представения за вписване нотариален акт се признава правото на собственост върху самостоятелен обект, затова съгласно чл.27, ал.1, т.3 от ЗКИР основни кадастрални данни за самостоятелен обект в сграда или в съоръжение на
техническата инфраструктура са: идентификатор; етаж; очертание; брой нива в обекта; площ по документ; предназначение; адрес. Позовава се на чл.4, ал.5
от Наредба № РД-02-20-5 от 15 декември 2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, затова че „Площите на самостоятелните обекти се извличат от акта за собственост, а
при липса на данни за площта в акта - от инвестиционния проект и придружаващата го документация. При липса на данни от акта за собственост или от инвестиционния проект и придружаващата го документация площта се изчислява от правоспособно лице по кадастър, след измерване на място, при
спазване условията на § 2 от допълнителните разпоредби на Наредба № 7 от 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони (ДВ, бр. 3 от 2004 г.).“ Поддържа, че съгласно цитираната разпоредба площта на самостоятелните обекти в сграда се определя на първо място от титула за собственост, а не въз основа на геодезическо заснемане, както е при поземлените имоти или при сградите. Посочва, на следващо място, че като Нотариус може и има правото в охранителното производство да събере
всички необходими доказателства, които определят площта на обекта, включително и да възложи заснемане на място, като ако действителната площ не отговаря на тази, която е посочена в кадастралната схема, трябва да посочи в акта коректната площ. Актът, представен за вписване, ще послужи впоследствие за корекция на данните за самостоятелния обект в кадастралната карта и регистри. Счита, че затова, съдията по вписвания не следва да откаже вписване на акт, само защото има несъответствие в площта, посочена в нотариалния акт и тази, която е посочена в кадастралната схема. Съдията по
вписване не следва да отказва дори и да е допусната грешка в площта от нотариуса, защото не е орган, който има правомощия да контролира дейността му, а ако се приеме, че и той е овластен с правото да проверява съответствието
на сделката с императивни законови правила или добрите нрави, фактически до такъв резултат би се достигнало; още по-малко предвид констатираното несъответствие в площите има право да определя предмета на вещното право в нотариалния акт като неясно описан, каквато именно констатация
индиректно е направил в мотивите на своя отказ.
Окръжен съд – Пловдив, в настоящия съдебен състав, намира, че частната жалба е основателна. Съгласно постановеното с т.6 от ТР №7/25.04.2013г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№ 7/2012г., - Проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл.32а, ал.1 от Правилника за вписванията относно това, дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона, се ограничава до това, дали актът подлежи на
вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли предвиденото в Правилника за вписванията съдържание. Не се проверяват материалноправните предпоставки на акта, освен ако това е изрично предвидено в закон. В никакъв аспект не може да се проверява редовността на акт, който изхожда от съда или чието вписване е наредено от съда. В мотивите на т.6 са дадени подробни разяснения, според които основната цел на вписването е осигуряване на публичност и противопоставимост и не може да се възложи на съдията по вписванията да проверява материалноправните предпоставки на вписания акт. Ако този акт страда от някакви пороци, оповестяването му улеснява защитата срещу тях,
защото дава възможност на заинтересованите да се запознаят със съдържанието на акта и при наличие на правен интерес - да го атакуват пред съда. Именно в рамките на спорното съдебно производство могат в пълна степен да бъдат осигурени правата на всички засегнати от вписания акт лица и
спорът да бъде решен със сила на пресъдено нещо. Такъв спор пред съдията по вписванията не може да бъде заявен, нито пък той би имал право да откаже вписване под предлог, че съществуването на такъв спор му е известен или
защото би могло да възникне такъв. Недопустимо е да се отказва вписване на акт за сделка с недвижим имот по съображения, че той не отговаря на изискванията за самостоятелен обект (невъзможен предмет), по съображения, че със сделката се цели постигане на забранен резултат (заобикаляне на закона); по съображения,
извлечени от § 6-8 ПР на ЗУТ (нарушения на закона и невъзможен предмет); по съображения за несбъдване на предвидено в договора отлагателно условие; по съображения, че с нотариален акт за поправка или изменение на предходен
нотариален акт се подменя съдържанието на първоначално съставения акт. Предвид на задължителния характер на ТР № 7/25.04.2013г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№ 7/2012г. /т.6/, не може да бъде отказано вписване на представения акт, ако той има необходимото съдържание, което в случая е налице, включително ясно е посочена площта. По-горе е описано, че се касае за самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, находящ се в гр. Пловдив, общ. Пловдив, ***, с брой нива на обекта 2, като ниво 1 е с площ от 55.50 кв.м. и ниво 2 с площ от 45.40 кв.м. или с обща застроена площ на СОС от 100.90 кв.м. Съдията по вписвания не разполага с компетентност да
проверява дали посочената площ съответства напълно на други документи по преписката /по приложената схема, самостоятелният обект бил с площ от 61.65 кв.м., поради което имало налице несъответствие/. В случая става дума
за констативен Нотариален акт за собственост на недвижим имот, издаден въз основа на писмени доказателства, при който е допустима и възможна отмяна в пълен размер или частично на признатите права, при евентуално оспорване по
съдебен ред, извършено от заинтересувано лице и при успешно реализиране от него на доказването на фактическия състав по иск за собственост.
Обжалваното определение следва да бъде отменено изцяло и вместо него ще се постанови да се извърши вписване на Нотариален акт за собственост на недвижим имот с №..., том ..., рег.№ ..., дело № ../2025г.
По мотивите, Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.
ОПРЕДЕЛИ:
Отменя Определение № 180/16.04.2025г. по входящия регистър на СВ – гр.Пловдив, с което е отказано по Молба с вх.№ 12155/16.04.2025г. на Нотариус Е. С., рег.№ ** в регистъра на НК на РБългария, с район на действие Районен съд - гр.Пловдив, да бъде разпоредено вписване на Нотариален акт за
собственост на недвижим имот, издаден въз основа на писмени доказателства №...., том ....., рег.№ ......, дело № ......./2025г.;
като вместо това постановява- Да се извърши вписване на Нотариален акт за собственост на недвижим имот, издаден въз основа на писмени доказателства №...., том ....., рег.№ ......, дело № ......./2025г.; Връща делото на Съдията по вписванията при Пловдивски районен съд за извършване на необходимите действия по исканото с Молба с вх.№ 12155/16.04.2025г. на Нотариус Е. С., рег.№ ** в регистъра на НК на РБългария, с район на действие Районен съд - гр.Пловдив, вписване на
Нотариален акт за собственост на недвижим имот, издаден въз основа на писмени доказателства №...., том ....., рег.№ ......, дело № ......./2025г.;
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

18/10/2022

https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Plovdivski-notariusi-davat-bezplatni-konsultacii-1427910?fbclid=IwAR2Gy6xDls5qDEDYlIOniarghcGs8eoICFDxPP-jxP29UJTsAvdEPHaHA68

Пловдивските нотариуси ще дават безплатни консултации за граждани на 25 октомври от 12.00 до 16.00 ч...

02/08/2022

Разпореждане от 10.03.2020 г. на ВКС за образуване на т. д. № 1/2021 г., ОСГК

т. д. № 1/2021 г., ОСГК




С Определение № 133 от 09.11.2020 г. по гр. д. № 3326/2020 г. на състав на Второ гражданско отделение на ВКС, на основание чл. 292 ГПК, е спрял производството по делото и е предложил на Общото събрание на Гражданска колегия да постанови тълкувателно решение по въпроса:

„Допустимо ли е ненавършило пълнолетие дете да направи отказ от наследство и представлява ли той отказ от права по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК?“

Съдебният състав на Второ гражданско отделение на ВКС намира, че по въпроса е налице формирана противоречива практика на тричленни състави на Гражданска колегия на ВКС.

В Определение № 180/30.10.2019 г. по ч. гр. д. № 3644/2019 г. на ВКС, I г. о. е прието, че отказът от наследство не представлява отказ от права по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК, тъй като не е изявление за отказ от конкретни права, а отказ от предоставена възможност за придобиване на такива, като в тази връзка е визирано, че разпоредбата на чл. 130, ал. 4 СК не следва да се тълкува разширително. Съдебен състав на ВКС е приел и че не съществува пречка по реда на чл. 130, ал. 3 СК съдът по настоящия адрес на детето да извърши преценка дали отказът от наследство е в негов интерес, макар отказът от наследство да не представлява действие по разпореждане с конкретно имущество.

В постановеното от състава на Второ гражданско отделение, постановил настоящото определение по чл. 292 ГПК, Определение № 160/5.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2612/2020 г. е прието, че по отношение на отказа от наследство, извършен от недееспособни лица, не намира приложение чл. 130, ал. 3 СК, тъй като не се съдържа в изчерпателно изброените правни действия, за извършването на които е необходимо разрешение на съда. Същият е в приложното поле на чл. 130, ал. 4 СК, съгласно която разпоредба дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения са нищожни. Отказът от наследство е едностранен еднократен формален писмен акт, с който се погасява правото на лицето да приеме наследството, т. е. по естеството си той е отказ от правото да се придобие наследството, оставено от съответния наследодател. Ето защо, отказът от наследство се включва в понятието

„отказ от права“ по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК.

Предвид горното и на основание чл. 124, ал. 1, т. 1 ЗСВ и чл. 128, ал. 1 ЗСВ се налага да се образува тълкувателно дело на Гражданска колегия на ВКС.

С оглед на изложеното




РАЗПОРЕЖДАМ:



І. Да се образува т. д. № 1/2021 г. по описа на ВКС, Гражданска колегия, за приемане на тълкувателно решение по следния въпрос:

Допустимо ли е ненавършило пълнолетие дете да направи отказ от наследство и представлява ли той отказ от права по смисъла на чл.

130, ал. 4 СК?

ІI. Определям комисия за изготвяне на проект за тълкувателно решение по т. д. № 1/2021 г. на ОСГК в състав:

- съдия Дияна Ценева,

- съдия Камелия Маринова,

- съдия Емилия Донкова, докладчик.

III. Делото да се докладва на комисията за предприемане на действия по т. 7 от Правилата за приемане на тълкувателни решения от ОСГК, ОСТК и ОСГТК на ВКС.

IV. Настоящото разпореждане заедно с Определение № 133 от 09.11.2020 г. по гр. д. № 3326/2020 г. на Второ гражданско отделение на

ВКС да се публикуват на вътрешния и външния сайт на ВКС – секция

„Тълкувателни дела“.




ЛОЗАН ПАНОВ – ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД

31/03/2022

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 6 София, 14.01.2022 година

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 11 януари две хиляди деветнадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
ч. гр.дело № 5020 /2021 година
Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.
Постъпила е частна касационна жалба, подадена от нотариус И. А. И., вписан в регистъра на НК под № 384, против определение № 4328 от 18.11.2021 г., по ч. гр.д.№ 9520/2021г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение подадената от него частна жалба против постановен отказ за вписване с определение №498 от 02.04.2021г. на съдия по вписванията при Софийски РС. С потвърденото определение е отказано вписване на декларация за отказ от право на ползване, заверена под рег №56, том III, рег.№3248 от 01.04.2021г. по описа на Нотариус И. И.., рег.№384 на НК, с район на действие Софийски РС, депозирана от същия нотариус с молба с вх. № 20418 от 02.04.2021г. по описа на Служба по вписванията-гр.София.
В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на материалния закон – чл. 84 ЗННД и чл. 32а от Правилника за вписванията и на процесуалните правила, тъй като съдията по вписванията, а и въззивният съд, при проверка правилността на определението му, е превишил пределите на правомощията си, като се е произнесъл и по материалната законосъобразност на упълномощителната сделка. Конкретните оплаквания са свързани с приетото от съда, че пълномощното, тъй като е било на български език, е могло да се завери само пред консулската служба на България, а не от швейцарски нотариус.
За допускане до касация, съгласно изискването на чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК, частният жалбоподател се позовава на основанията по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3, и ал.2, пр.3 ГПК по въпроси, които ще се разгледат по-долу, свързани с мотивите на съда и определящи изхода от спора. Очевидната неправилност се свързва с неправилното приложение на императивна правна норма – чл. 84 ЗННД..
Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
Частната касационна жалба изхожда от нотариус, който е процесуално легитимирано лице да обжалва отказ за вписване, съгласно т.9 от ТР № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, постъпила е в срок, отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което съдът я преценява като допустима.
Данните по делото са следните:
С молба вх. №20418/02.04.2021г. от нотариус И. И. е поискал вписване на декларация за отказ от право на ползване, нотариално заверена с рег. №56, том III, рег.№3248 от 01.04.2021г. по описа на Нотариус Ив.И., изходяща от В. Б. Д.. в качеството му на пълномощник на титуляра на ограниченото вещно право на ползване А. И. Б.-Б.. Упълномощителят действа въз основа на изрично пълномощно, нотариално заверено в Швейцария от швейцарски нотариус, заверено с Апостил. Представен е пред съдията по вписванията декларацията и заверен препис от пълномощното.
С определение №498 от 02.04.2021г. на съдия по вписванията при Софийски РС, е отказано вписване с мотиви, че правото на ползване е от категорията права, учредени с оглед личността на носителя, строго лично и неотчуждимо е, съгласно чл.56 ЗС, поради което само лично титулярът му може да се откаже от него с едностранно заявление.
Въззивната инстанция не е възприела този мотив, като е посочила, че се смесва характера на правото и начините за неговото упражняване, прехвърляне и съответно отказ. Приел е, че отказът е едностранна сделка и се подчинява съответно на правилата за договорите, съгл. чл. 44 ЗЗД и при спазване изискването за форма няма пречка отказът да бъде упражнено и чрез пълномощник съобразно предвиденото в чл.37 ЗЗД. В случая пълномощното е и изрично. Изводът е мотивиран и с това, че в ЗС не е предвидено отказът от право на ползване да се прави само лично от титуляра.
Като краен резултат обаче отказът е преценен за правилен, защото пълномощното изхожда от български гражданин, легитимирал се с лична карта, заверено е от нотариус в Женева, Швейцария, но на български език, поради което е нарушена императивната правна норма на чл. 84 ЗННД. Според състава на СГС, заверката на подписа на упълномощителката е следвало да се направи от завеждащия консулската служба на Република България в Швейцария по аргумент на чл.84 от ЗННД. Само когато пълномощното е дадено от упълномощител в чужбина на чужд език, е възможно нотариалната заверка на подписа да бъде извършена от нотариус от съответната държава, а след това завереният документ следва да е преведен и със заверка "апостил", ако страната, където е направена заверката е подписала и ратифицирала Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове, съставена в Хага на 05.10.1961г. /ратифицирана със закон от 25.05.2000г., ДВ бр. 47/2000г., в сила от 29.04.2001г. /, по която Република България и Швейцария са страни. Като е счел, че не е спазена формата за упълномощаване, съдът е приел, че декларатора е действал без представителна власт, поради което е потвърдил отказа.
По първия поставен въпрос относно предметният обхват на проверката, която съдията по вписванията извършва, съдът намира, че въззивното определение не е постановено в противоречие с ТР № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Последователна е съдебната практика на ВКС относно това, че съдията по вписванията проверява дали представеният за вписване акт подлежи на вписване и дали е спазено изискването за форма и съдържание на акта. В случая съдията по вписванията е приел, акта в представения вид не подлежи на вписване, а СГС не е възприел този извод и това не е определящо за крайният извод от спора. СГС, действащ като въззивна инстанция, която решава спора за вписване по същество, за да потвърди отказа, излага мотиви, свързани с изискването за форма. Следователно съдията по вписванията и въззивната инстанция при излагане на основните си мотиви не са процедирали в противоречие с т.6 от ТР № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият въпрос е „кой е компетентния орган в чужбина, който може да заверява подписи на български и чуждестранни граждани върху подлежащи на вписване актове, както и такива, подлежащи на отбелязване и заличаване“. По този въпрос се твърди противоречие с определение № 148/03.08.2018 г. по ч. гр.д.№ 1965/2018 г., І гр.о., определение № 8437/16.04.2018 г. по ч.гр.д.№ 2278/2017 г. на СГС и определение № 126 от 8.03.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 94/2010 г., I г. о
В мотивите на първото определение е посочено, че „компетентни са нотариусите както на територията на страната така и действащите в чужбина, тъй като за заверка на подпис не се изисква местна компетентност“, но касационно обжалване на второто определение не е било допуснато по този въпрос, а по въпроса за характера на производството при обжалване на отказ пред окръжен съд, респективно СГС. Прието е, че е въззивно и следва да се съобразяват и представените нови доказателства. В третото определение № 126 от 8.03.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 94/2010 г., I г. о. е прието, че тъй като декларацията за отказ от вещното право на ползване подлежи на вписване, което е част от фактическия състав, за да породи отказа вещно правно действие, съобразно изричното разпореждане на чл. 84 от ЗННД , Българските дипломатически и консулски представители в чужбина не могат да удостоверяват подписите на частни документи, които съдържат подобни изявления. Компетентни да заверяват подписите на български граждани върху подлежащи на вписване документи са само нотариуси, включително и такива от чужда държавата, тъй като за заверка на подпис не се изисква местна компетентност. В този случай, ако документа е заверен на чужд език, следва да е преведен и със заверка "апостил" ако страната е подписала и ратифицирала Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове /ратифицирана от България на 25.05.2000 г. - ДВ, бр. 47 от 9.06.2000 г., обн., ДВ, бр. 45 от 11.05.2001 г., в сила от 30.04.2001 г.“
Тъй като въззивното определение противоречи на приетото в посочените определения, следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.
В отговор на поставеният въпрос следва да се допълни следното: За разлика от нотариалните удостоверявания, при които се извършва прехвърляне, учредяване или удостоверяване право на собственост и други вещни права, при които се издават нотариални актове и които, съгласно чл. 570, ал.1 ГПК следва да се извършат само от нотариуса, в района на действие на който се намира недвижимия имот, другите нотариални действия / заверка на подпис, на съдържание, на дата и завещанията/ могат да се извършват от всеки нотариус без оглед на връзката на района на неговото действие и нотариалното удостоверяване – чл. 570, ал.2 ГПК. Нормата на чл. 84 ЗННД определя компетентността на Българските дипломатически и консулски представителства да удостоверяват датата, съдържанието и подписите на частни документи ако те не подлежат на вписване независимо дали са представени от български или чужди граждани, да удостоверяват верността на преписи и да съставят нотариални завещания. Тази норма не предвижда, че само Българските дипломатически и консулски представителства в чужбина могат да извършват тези нотариални удостоверявания. Тяхната компетентност по чл. 84 ЗННД не е уредена като изключителна. С никакъв друг нормативен акт не е изключена компетентността на чуждестранните нотариуси, действащи в съответната държава да извършват същите нотариални удостоверявания по искане на български граждани в чужбина. Ако документа, по отношение на който ще се извърши нотариалната заверка в чужбина подлежат на вписване у нас и предвид изискването на чл. 3 от Правилника за вписванията и чл. 69 КМЧП, единствен компетентен да я направи е чуждестранния нотариус в съответната държава. Това не противоречи на нашия процесуален закон, тъй като за посочените нотариални удостоверявания чл. 570, ал.2 ГПК не изисква местна компетентност на нотариуса. Правилата, по които се извършва нотариалното удостоверяване са строго формални и са съобразно уредбата в съответната страна, където се извършва заверката. Ако тази страна допуска да се завери документ на чужд език, /в случая на български/ извършеното нотариално удостоверяване е редовно. Ако документа е заверен на чужд език, тъй като съдебният език е българския / чл. 4, ал.1 ГПК/, за използване на документа пред български съд, респективно нотариус, съдия по вписванията, документа следва да се преведе, като верността на превода се удостовери от компетентнния орган. Българският съд няма компетентност в охранителното производство или в производство по обжалване на отказ за вписване да проверява дали е спазена от чуждестранен нотариус процедурата за нотариалното удостоверяване, уредена в съответната държава. Заверката „Апостил“, ако документа е заверен в страна, подписала и ратифицирала Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове, съставена в Хага на 05.10.1961г. /ратифицирана от България със закон от 25.05.2000г., ДВ бр. 47/2000г., в сила от 29.04.2001г./, удостоверява истинността на подписа, на качеството, в което е действало лицето, подписало документа, и при необходимост достоверността на печата или марката, поставени върху документа. За страните членки на ЕС от 16.02.2019 г. действа Регламент (ЕС) 2016/1191 за насърчаване на свободното движение на гражданите чрез опростяване на изискванията за представяне на някои официални документи в ЕС и за изменение на Регламент (ЕС) № 1024/2012 г. Той урежда система за освобождаване от изискването за легализация или подобна формална процедура /между които и заверката „апостил“/ и за опростяване на други формални процедури във връзка с посочените в него официални документи, които са издадени от органите на държава членка и трябва да бъдат представени пред органите на друга държава членка. Нотариалните заверки на подписите са определени като "официален документ", съгласно чл. 3, ал. 1, б. "г" от регламента. /виж Определение № 39 от 22.03.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 419/2021 г., I г. о./
Предвид отговора на поставения въпрос, възивното определение е неправилно. Нотариусът в Женева е компетентен да извърши нотариална заверка на подписа на български гражданин, какъвто е А. И. Б.-Б.. Швейцария не е страна-членка на ЕС, т.е. към настоящия случай не се прилага Регламент (ЕС) 2016/1191 , но предвид заверката „апостил“, се удостоверява качеството на нотариус и правомощието му да извършва нотариални заверки, поради което документа не се нуждае от легализация. С него е учредена представителна власт в полза на В. Б. Д. от титуляра на ограниченото право на ползване А. И. Б.-Б. с изрично пълномощно за отказ от това право. Затова определението на СГС и потвърденото с него определение на съдията по вписвания следва да се отмени, като вместо това се постанови вписване на представената от нотариуса декларация от пълномощника за отказ от правото на полване.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 4328 от 18.11.2021 г., по ч. гр.д.№ 9520/2021г. на Софийски градски съд по частна касационна жалба, подадена от нотариус И. А. И., вписан в регистъра на НК под № 384,
ОТМЕНЯ определение № 4328 от 18.11.2021 г., по ч. гр.д.№ 9520/2021г. на Софийски градски съд потвърденото с него определение №498 от 02.04.2021г. на съдия по вписванията при Софийски районен съд, с което е отказано вписване на декларация за отказ от право на ползване, заверена с рег №56, том III, рег.№3248 от 01.04.2021г. по описа на Нотариус И. И.., рег.№384 на НК, с район на действие Софийски РС, депозирана от същия нотариус с молба с вх.№20418/02.04.2021г. по описа на Служба по вписванията-гр.София и вместо това постановява:
ДА СЕ ВПИШЕ декларация за отказ от право на ползване, нотариално заверена с рег №56, том III, рег.№3248 от 01.04.2021г. по описа на Нотариус И. И.., вписан в регистъра на Нотариалната камара с рег. .№384, с район на действие Софийски РС, депозирана от същия нотариус с молба с вх.№20418/02.04.2021г. по описа на Служба по вписванията-гр.София

23/03/2022

Р Е Ш Е Н И Е № 36
София, 22.03. 2022 година

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при участието на секретаря Емилия Петрова
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело №4313 от 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 738/28.02.2019г., подадена от Д. А. Д. от [населено място] чрез процесуалния ѝ представител адв.И. Н., срещу решение №46/07.01.2019г., постановено от Трети въззивен състав на ГО на Окръжен съд-Благоевград по в.гр.д.№840/2018г., в частта, с която въззивният съд е обезсилил решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по отношение на Н. П. Д., Н. Н. Д. и Д. Н. Д., че Д. А. Д. е собственик на основание реализирано право на строеж на 1/2 идеална част от коридор с площ от 7.52 кв.м., разположен по протежението на партерния етаж между гараж и работилница с площ от 23.5 кв.м. и мазе №2 с площ от 16.6 кв.м., който приземен етаж се намира в сграда с идентификатор ............по КК и КР на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица], построена в имот с идентификатор ............по КККР на [населено място] и са осъдени да ѝ предадат владението на описания имот и е прекратил производството по делото в тази част.
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно – при постановяването му е нарушен материалният закон, допуснати са съществени нарушения на съдопроизводствените правила, вследствие на което съдебният акт се явява и необоснован. За неправилен счита извода на въззивния съд, че по реда на чл. 108 ЗС може да се иска признаване за установено на право на собственост и предаване на владението само по отношение на вещ, която съществува фактически и физически към момента на предявяването на иска. Поддържа, че по делото е установено, че коридорът, осигуряващ достъпа до поставеното в неин дял мазе, е приобщен към помещенията на ответниците по предявения иск, като са премахнати само преградните ограждащи го стени и по този начин тя е лишена от възможността да упражнява правото си на собственост върху притежаваните от нея идеални части от коридора, който представлява обща част на сградата, като съгласие на етажните собственици за промяна на предназначението на тази обща част липсва. Поради това счита, че в качеството си на етажен собственик е запазила правото си на собственост, което може да защити с иск с правно основание чл. 108 ЗС, както и че е налице правен интерес от предявяването на иск по реда на чл. 108 ЗС, тъй като коридорът не е погинал, а чрез разрушаване на преградни стени, коридорът, който е обща част на сграда в режим на етажна собственост, е приобщен към притежаваните от ответниците помещения и по този начин се ползва единствено от тях. Поддържа, че следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че ответниците с отговора на исковата молба отричат правата ѝ на собственост върху разпределителния коридор, като счита, че в подобна хипотеза следва да бъде взето предвид, че целта на иска с правно основание чл. 108 ЗС е на първо място да бъде признато правото на собственост, което в случая е безспорно установено, и на следващо място отричащите правата ѝ ответници да бъдат осъдени да ѝ предадат владението. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Допълнителни съображения излага в писмена защита.
Ответниците по касационна жалба Н. П. Д., Н. Н. Д. и Д. Н. Д., чрез процесуалния си представител адв. В. С. от АК-Б., изразяват становище, че касационната жалба е неоснователна, по съображения, изложени в представена по делото писмена защита. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
С определение №143/07.04.2020г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Окръжен съд-Благоевград е допуснато до касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК в обжалваната от Д. А. Д. част по въпроса налице ли е погиване на обект, който е обединен с друг чрез разрушаване на преградните стени помежду им, загубил ли е собственикът на така присъединения обект правата си върху вещта и поставен ли е в невъзможност да защити правото си на собственост по реда на чл. 108 ЗС.
Според настоящия състав на I г.о. на ВКС, обстоятелството, че един обект е обединен с друг чрез разрушаване на преградните стени помежду им, само по себе си не обосновава извод, че обектът е погинал и собственикът на така присъединения обект е загубил правата си върху вещта. При подобно присъединяване хипотезата на чл. 97 ЗС не е налице, в пространствено отношение обектът продължава да съществува, макар да не е обособен с преградни стени и не съществува пречка да се иска неговото възстановяване във вида, в който е съществувал преди преустройството. Подобно преустройство би могло да има за последица възникването на нов обект, респ. присъединяване на един обект към друг по начин първият обект да изгуби своята самостоятелност, само в хипотеза, при която едно и също лице е собственик и на двата обекта, респ. в хипотеза, при която между собствениците на двата съседни обекта е постигнато съгласие както за извършване на присъединяването, така и за правните последици от това. Извършването на каквато и да е промяна на обща по естеството си част, каквато представлява коридорът, се извършва по волята на всички етажни собственици и след спазване на установените в ЗУТ правила. Присъединяване на такава обща част към обект, който принадлежи в индивидуална собственост на един от етажните собственици, извършено от този етажен собственик без съгласието на останалите и без промяна в одобрения инвестиционен проект, е непротивопоставимо на останалите етажни собственици и не би могло да има за правна последица нито промяна в предназначението на обекта (общата част), нито промяна в принадлежността на правото на собственост върху присъединената част.
Както е прието в решение №113 от 18.01.2021г. по гр.д.№1160/2020г., I г.о. на ВКС, общите части на сгради, изградени в режим на етажна собственост, не са самостоятелни обекти на права. Такива обекти са отделните жилища, а общите части са нужни, за да могат да се използват отделните жилища. Затова според определението на закона (чл. 38, ал. 1 ЗС) те са общи на всички собственици и служат за общо ползване. Поради това общите части не могат да бъдат предмет на предаване на владението в отношенията между етажните собственици. Засегнатият етажен собственик може да иска осигуряване на достъп до съответната обща част, но не може да претендира нейната ревандикация. При спор относно естеството на дадена част от сградата съдът следва да се произнесе, след като се съберат необходимите доказателства и се прецени дали се касае за обща част (по естеството си или по предназначение) и дали не е извършено преустройство, в резултат на което общата част да е променила своето предназначение и да се е превърнала в помещение, присъединено към някой от самостоятелните обекти в сградата.
В подобна хипотеза, ако установи, че съответният обект е обща по естеството си част, съдът следва да се произнесе по същество по предявения по реда на чл. 108 ЗС иск.
Искът по чл. 108 ЗС е недопустим, ако е погинала сградата, част от която е и обектът, правото на собственост върху който се претендира. Именно към такава хипотеза е относимо разрешението, дадено в решение №245 от 16.12.2015г., постановено по гр.д.№3263/2015г. на I г.о. на ВКС.
По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:
По реда на чл.108 ЗС Д. А. Д. е предявила срещу Н. П. Д., Н. Н. Д. и Д. Н. Д. иск за признаване право на собственост и предаване владението на 1/2 ид.част от коридор с площ от 7.52 кв.м., намиращ се по протежение на партерния етаж на сградата между гаража и работилницата и мазе №2 и обекта с предназначение – гараж, с твърдението, че този коридор е съсобствен между нея и ответниците и представлява обща част на сградата, като ответниците са премахнали без нейно съгласие 2.95 метра от стената, обща за коридора и гаража-работилница, както и 3.23 метра от стената, обща за коридора и мазе №2 и обособили самостоятелно помещение, за което заявили, че е тяхна собственост.
Ответниците оспорват така предявения иск като твърдят, че Д. А. Д. не е собственик на 1/2 ид.част от коридора, за който претендира.
Постановявайки обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявеният от Д. А. Д. ревандикационен иск е недопустим, тъй като процесният коридор, предмет на предявения ревандикационен иск, е разрушен и не съществува фактически на място, тъй като още преди подаването на исковата молба, през 1996., ответникът Н. Д. е съборил обособяващите и отграничаващите площта на същия преградни, странични стени и то е приобщил като част от притежаваните на същия етаж от него и другите ответници гараж и работилница с площ от 23.5 кв.м. и мазе №2 с площ от 16.6 кв.м., по които обстоятелства страните не спорят, а са установени и от събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и приетата по делото СТЕ.
Изложени са съображения, че искът е недопустим, като насочен към защита на несъществуващ самостоятелен, корпорален обект на правото на собственост. Взето е предвид, че чл.108 ЗС дава възможност за защита правата на невладеещия собственик срещу неправомерно владеещия несобственик или съсобственик, като предявяването и правният интерес от търсената защита предполага към датата на предявяване на исковата молба поне наличие на твърдения за съществуващо и защитимо право на собственост. Прието е, че по реда на чл.108 ЗС може да се иска признаване за установено правото на собственост и предаване владението само по отношение на вещ, която съществува фактически и физически към момента на предявяване на иска, а така предявеният иск може да бъде уважен само ако вещта съществува и към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, която разглежда спора по същество. В случая е взето предвид, че такъв обект на правото на собственост още в исковата молба се твърди, че не съществува от години, поради което е прието, че с погиването на вещта /коридора/ правото на собственост върху нея се е прекратило, независимо от причините за това.
Така постановеното въззивно решение е валидно, процесуално допустимо, но по същество неправилно.
Както беше посочено по-горе, предявеният по реда на чл. 108 ЗС иск би бил недопустим в хипотеза, при която сградата, в която се намира обектът, правото на собственост върху който се претендира от ищеца, е погинала и не съществува към момента на предявяване на иска, респ. към момента на приключване на устните състезания по делото. Ако сградата съществува, но в нея е извършено вътрешно преустройство, имащо за последица присъединяване на един обект към друг, предявеният по реда на чл. 108 ЗС иск за предаване владението върху единия от тези два обекта, е допустим, но при произнасянето по неговата основателност съдът следва да прецени дали обектът, предмет на ревандикация, е правно обособен и представлява самостоятелен обект на вещни права или има по-особено предназначение, което сочи на правен интерес от друга по вид защита на собствеността. Ревандикационният иск обаче и в подобна хипотеза е допустим, тъй като съдът извършва преценката за възможността защитата на претендираното право да се осъществи по този ред едва при постановяване на решение по съществото на спора. Още повече, между страните може да съществува спор не само за естеството и предназначението на вещта (обекта на претендираното право), но и за принадлежността на правото на собственост, в който случай не съществува пречка предявеният по реда на чл. 108 ЗС иск да бъде уважен само в установителната му част. Особено като се вземе предвид, че според разясненията, дадени в т.2 на ТР №4 от 06.11.2017г., постановено по тълк.д.№4/2015г. на ОСГК, с предявения по чл. 109 ЗС иск не се признава правото на собственост върху недвижим имот - вън от предмета на делото по негаторния иск са както правото на собственост върху имота, собственост на ищеца, така и правото на собственост върху имота, собственост на ответника.
По така изложените съображения следва да се приеме, че предявеният по реда на чл. 108 ЗС от Д. А. Д. иск за предаване владението върху 1/2 идеална част от коридор е допустим. По реда на чл.293, ал. 3 въззивното решение следва да бъде отменено в обжалваната част и делото бъде върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав на Окръжен съд-Благоевград.
По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение №46, постановено на 07.01.2019 г. от Окръжен съд – Благоевград, Гражданско отделение, Трети въззивен състав по в.гр.д.№840/2018 г. в частта, с която въззивният съд е обезсилил решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по отношение на Н. П. Д., Н. Н. Д. и Д. Н. Д., че Д. А. Д. е собственик на основание реализирано право на строеж на 1/2 идеална част от коридор с площ от 7.52 кв.м., разположен по протежението на партерния етаж между гараж и работилница с площ от 23.5 кв.м. и мазе №2 с площ от 16.6 кв.м., който приземен етаж се намира в сграда с идентификатор ................по КК и КР на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица], построена в имот с идентификатор ...............по КККР на [населено място] и са осъдени да ѝ предадат владението на описания имот и е прекратил производството по делото в тази част и
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Окръжен съд – Благоевград.
Решението е окончателно.